— Добре. Изгълтах останките от вечерята ви, така че съм добре.
Когато ръцете на Саша я прегърнаха откъм гърба, се почувства още по-дребнава.
— Имах нужда да потичам.
— Знам, знам. Усетих, когато се върна, така че всичко е наред. Гладна ли си още?
— Добре си хапнах, благодаря. Ти как си? Получи няколко удара.
— Бран се погрижи за това. Сойер пое най-тежкия удар.
— Да, знам. Добре ли е вече?
— Всички сме добре. Надявам се да поспи още няколко часа — мислех, че и ти ще го направиш.
— По-късно. Трябваше да заредя с „гориво“. — И заредена, Райли се облегна на плота, усмихна се. — Къщата си я бива!
— Невероятна е, нали? — С кафето в ръка Саша се разходи из кухнята. — Още не съм видяла и половината — а искам да изляза и навън, нищо че вали, да видя какво е. Но е невероятно. Освен това спах в кула, с вълшебник. Какво по-вълнуващо от това?
— Спа или прави секс?
Очите на Саша заблестяха над ръба на чашата.
— И двете.
— Знаех си, че няма да се сдържиш и ще се похвалиш. — Райли отиде до остъклените врати, погледна навън към ръмящия дъжд и сивото море. — Може би е някъде там. Във водата или под нея, като първите две. Поредният остров, така че има резон да е тук. Трябва да се подсигури лодка.
Саша дойде до нея, също се загледа навън.
— Благодаря ти, че не попита, но все пак ще ти отговоря. Не знам. Не съм почувствала нищо, не още.
— Току-що пристигнахме. Нужно ни е малко време да дойдем на себе си, преди Нереза да ни връхлети отново.
— Сойер каза, че докато я премествал, тя го ритнала — личи си колко силно. Но каза още, че преди да я пусне, вече не била толкова силна и изглеждала остаряла.
Райли кимна, отпи от кафето.
— Логично е. Ние сме причината за сивата нишка в косата ѝ, за бръчките по лицето ѝ, след като я разгромихме в Корфу. Може съвсем да е грохнала и този път да е неспособна да ни навреди. Но не ми се вярва — заключи тя.
— Вече имаме две от звездите, бихме я два пъти. Ще намерим и третата!
— Хубаво е, че си оптимистка.
Саша я погледна.
— Ти не си ли?
— Не отхвърлям положителното мислене. То помага — стига да е подкрепено с дела. — Райли посочи към прозореца. — Навън има доста място за трениране. Отпред е повече, но и от другата страна не е зле. Там можем да поставим мишени. А можем да използваме и гората. Сигурно е най-малко пет-шест акра, съдейки по онова, което изтичах снощи. Тихо е, усамотено. Но тук е Ирландия, така че честичко ще тренираме на дъжд.
Когато Саша не каза нищо, Райли ѝ хвърли бърз поглед.
— Да, знам, току-що пристигнахме и имаме нужда да си поемем дъх. Аз лично съм гроги — призна тя. — Голяма, кървава битка, луната, преместването.
— Различно ли беше да пътуваш като вълк?
— Вълнуващо по особен начин, но и странно, поне отначало, защото, докато летяхме, раните ми се лекуваха и не можех да се съсредоточа. Приземяването беше бързо и рязко и ме довърши.
— Ясно.
— После трябваше да тичам, за да изразходя енергията си. Обикновено гледам да се запозная с терена предварително, за да видя дали е безопасен. Този път не успях да го направя. Добре че Бран има толкова голяма частна гора. Хванала си едра риба, Саша.
— С твоя помощ.
— Нима? Не си спомням да съм хвърляла въдицата вместо теб.
— Беше ми приятелка. Първата приятелка, която съм имала някога. Знаеше каква съм, какво притежавам, и ме прие каквато съм. Съветваше ме, изслушваше ме, беше грижовна. Помогна ми да съм достатъчно умна и силна, за да… хм… хвърля въдицата сама.
— Значи си ми длъжница — ухили се Райли.
Саша се засмя, прегърна я с една ръка.
— Така е. Ще ти се отблагодаря, като приготвя закуската. Тъй като сме в Ирландия, ще направя любимата на Бран ирландска закуска.
— Съгласна. Но първо трябва да си взема душ. Нямах възможност след битката.
— Вземи си го спокойно. Аз искам да се разходя около къщата. Снощи не видях почти нищо.
— Бран свири ли на пиано?
— Не знам. Защо?
— Има страхотен роял. Виенски, от средата на деветнадесети век.
— Ти май знаеш всичко.
— Може да се каже. Има също и чело, цигулки, виоли, флейти и изключителна колекция от бодрани. Сигурно може да свири на някои от инструментите.
— Не е ставало дума, ще го попитам. Ти свириш ли на нещо?
— На пиано, но отдавна не съм го правила. Бран има и зала за игри, направо ми взе ума. И библиотека, която е една малка катедрала.
— Явно си видяла повече от мен.
— Не съм правила секс.
— Така е.
Саша се обърна, когато Аника — със спуснати коси, развята рокля и боси крака — влезе в кухнята.
— Райли! — Сякаш не я беше виждала от години, Аника се втурна към нея, прегърна я силно.
— Добро утро и на теб.