— Той има предвид мен. — Саша се олюля. — Успях. Не се тревожете за мен.
Райли изчака Дойл да започне спускането и чак след това се изтърколи по стената.
Първият метър и половина ѝ се стори детска игра и щеше да се наслаждава на предизвикателството на спускането, на шума на прибоя и разпенените вълни, на игривия вятър и чувството за скала под нозете си — ако не се безпокоеше за Саша.
— Справяш се чудесно! — провикна се, когато приятелката ѝ внимателно се спусна още десетина сантиметра, докато Сойер я съветваше да стъпи здраво с десния крак.
Всички се изненадаха, когато три метра по-надолу Аника беше тази, която не успя да се задържи за скалата, тъй като един камък под пръстите ѝ поддаде. Тя се олюля, едва не загуби равновесие. Райли се стегна, отпусна въжето и когато Сойер издърпа Аника обратно, отново задиша спокойно.
— Извинявайте ме! — извика Аника. — Искам да кажа „съжалявам“.
— Сега се спускай — извика Райли в отговор. — После ще плуваш.
С все още разтуптяно сърце, тя продължи надолу.
Погледна още веднъж нагоре, видя гарваните, накацали по стената.
— Ще стрелям — извика. Свали едната си ръка, вкопа крака в камъка, извади пистолета си. Успя да улучи два, преди другите да отлетят.
Отдолу Саша се спускаше на козирката.
— Тя ни наблюдава. Усещам го.
— Почти стигнахме — махна с ръка Дойл. — Само внимавайте къде стъпвате.
Когато Райли се добра до козирката, той вече влизаше в пещерата. Изкачването със сигурност щеше да е по-трудно. Но тя щеше да мисли за това по-късно.
Придвижи се внимателно по козирката, последва другарите си в пещерата.
— Тясно е. — Пъхна се между Саша и Аника.
— Чиста е, като момчето. Усещате ли го? — попита Саша.
Вътре ехтеше прибоят, миришеше на море и пръст и когато Бран подпря ръка на една скала, Райли видя как старото езерце от восък се втечни и засия и изведнъж пещерата се изпълни с мека златиста светлина.
— И аз бих си направил скривалище тук — обади се Сойер, докато се оглеждаше наоколо. — Ирландска пещера вместо къщичка на дървото. Кое дете би ѝ устояло?
— Тя беше за него, момчето — момчето, което мечтаеше да стане мъж. Тя е за него — мъжът, който помни момчето. — Саша се протегна, постави ръка върху гърба на Дойл. — Тя чака, времето ѝ е дошло. Времето на шестимата. На пазителите. Виж името, прочети името, изречи името.
Той видя името, което бе издълбал в камъка преди толкова много години над рисунката на дракона. Прочете името, собственото си име, и то отекна в главата му, както и в стените.
И изрече името:
— Дойл Мак Клейрич.
Светлината се промени — от златиста и топла се превърна в бяла и ледена, въздухът също стана студен като зима.
Името, неговото име, заблестя ярко в стената, от всяка дума запламтя огън. А драконът изрева.
С разтуптяно сърце, с бучаща в ушите кръв, Дойл се отпусна на колене, посегна към пламъка. И от устата на дракона взе звездата.
Тя заблестя като огъня — но чиста и бяла, ослепително ярка. Сгушена в дланта му, с освободена сила.
— Не е студена. — Дойл се взря в красотата в ръката си. — Сега не е. Топла е. — Въздухът също беше топъл.
— Намерихме я! — Той се изправи на крака, обърна се, вдигна я така, че другарите му да могат да я видят. — Намерихме и последната звезда!
18.
Докато говореше, земята потрепери. Пред отвора на пещерата се посипаха камъни, паднаха в морето.
— Бих казала, че тя знае. — Райли се помъчи да се обърне с лице към изхода. Лъч от гривната на Аника повали първия прилеп, който влетя вътре.
— Бих казал, че това е предупреждение да изчезваме оттук.
— Но не както влязохме. — Сойер извади компаса си. — Дръжте се.
Преместването ги изстреля в светлината, във вихъра. Райли чу трясък на гръмотевица, видя как нещо блестящо прелетя наблизо. Почувства как пада безпомощно, премята се във въздуха.
Вече не се чуваха гръмотевици, осъзна тя, а вълни, които се разбиваха в скали. И тя падаше право към тях.
Студът, влагата я удариха в лицето. Ръката ѝ потърси ножа. Да отреже въжето, да отреже въжето, преди да е повлякла другарите си със себе си!
Изведнъж въжето се опъна рязко и тялото ѝ се разтресе. Тя отново излетя нагоре, мъчейки се да си поеме дъх, и се приземи като мокра, омекнала купчина върху моравата.
— Аника, приятели? Добре ли сте всички? — Дрезгавият глас на Сойер впи нокти в замаяния ѝ мозък. — Саша… Господи, Райли!
Тя избута ръцете, които се протягаха към нея.
— Добре съм, не съм ранена! Какво стана, Сойер?
— Влизайте вътре! Не можем да рискуваме да се бием със звездата. — Дойл подхвана Райли и я вдигна. — Тичайте! — извика и се втурна към къщата, защото онова, което беше нахлуло в пещерата, сега се изсипваше над морската стена.