Без да обръща внимание — за момента — на унизителния начин, по който Дойл я беше преметнал през рамо, тя посегна за пистолета си и успя да изстреля няколко откоса, преди Дойл да се втурне в къщата.
Смъкна я от рамото си, метна я на кухненския остров, така че се озоваха очи в очи.
— Ранена ли си?
— Не. Мокра съм. — Тя го избута. — Пак те питам, Сойер, какво се случи?
— Тя ни нападна. Това мога да кажа. — Той пъхна обратно пистолета си в кобура. — Разконцентрира ме. За няколко секунди изгубих контрол, така да се каже.
— Аз бях започнала да падам към скалите. — Райли отметна мократа си коса. — Едва не се пребих.
— Щеше — осведоми я Дойл. — Ако не беше въжето да те дърпа назад.
— Не знам с какво ме е замерила — обади се Сойер, — но бас държа, че е чакала да направи точно това. Съжалявам. Изгубих контрол.
— Не е твоя вината, а и си го възвърна. — Вече по-спокойна, Райли погледна през прозореца към плътния мрак, проливния дъжд. — Бурята.
— Не. — Като отметна разрошената си от вятъра коса, Саша поклати глава. — Това е гняв. Тя продължава да го трупа. Но сега Райли се нуждае от сухи дрехи и колкото и да съм благодарна за въжетата, те трябва да си отидат.
Бран просто махна с ръка, запрати ги надалеч.
— Сухите дрехи може да почакат. Искам пак да погледна звездата.
Бран отново махна с ръка. Райли изпусна въздишка, когато дрехите ѝ, косата ѝ, дори ботушите ѝ станаха топли и сухи.
— Благодаря ти!
— Удоволствието е изцяло мое. Ще отнесем звездата горе, при останалите. Ще я скрием на сигурно място.
— Още нямаме такова място — напомни му Сойер.
— Имаме. — Бран плъзна ръка около Саша. — Нашата пророчица рисува почти до два и половина сутринта.
— Не ни казахте — изненада се Аника.
— С Бран обсъдихме това, след като свърших. И двамата решихме, че трябва да се фокусираме върху намирането на звездата. Докато не го направим…
— Какво нарисува? — Райли скочи от плота. — Да идем да видим. И… — Тя се обърна към Дойл и потърка пръсти.
Той извади звездата от джоба си, подаде ѝ я.
— Тегло и топлина без маса. Удивително е. И светлината. Ясна и чиста като арктически лед. — Пулсира — промърмори тя, докато се качваха по стълбите. — Като сърце. — Погледна към Дойл, усмихна се широко.
— Направихме го!
Той я притисна към стената и докато звездата пулсираше между тях, я целуна като обезумял.
— Видях те да падаш! Беше само на сантиметри от скалите, когато аз… ние успяхме да те издърпаме обратно. Ти се канеше да срежеш въжето. Посягаше за ножа си.
— Разбира се, че щях да срежа въжето. Реших, че ще повлека всички със себе си. И ти щеше да сториш същото.
— Аз не умирам — напомни ѝ той и се отдалечи.
Тя погледна към звездата, въздъхна шумно и пое след него.
— Сега ли намери да се цупиш? Току-що намерихме последната звезда. Притежаваме нещо, което не е имал друг освен боговете. Ние…
— Ще ги сложим в музей с табелка?
Тя потръпна — нещо, което той не я беше виждал да прави, колкото и голяма да бе опасността. В обърнатите ѝ към него очи се четеше болка и това също беше ново.
— Не биваше да го казваш.
— Не, не биваше. Извинявай. Съжалявам. — Той запристъпва от крак на крак. — Много съжалявам. Това беше глупаво и незаслужено.
Тя кимна бавно.
— Всичко е наред.
— Райли. — Той я хвана за лакътя, преди тя да може да се отдалечи. — Видях те как умираш в главата си, видях те как се разбиваш на скалите. В главата си. Затова съм кисел.
— Но съм тук, нали? Затова ела на себе си. Другите ни чакат, звездата също.
— Добре. — Той тръгна с нея мълчаливо към кулата.
Райли завъртя очи, когато разговорът спря и всички се обърнаха.
— Извинявайте за закъснението. Ние просто… мамка му!
Картината сияеше. Райли можеше да се закълне, че пулсира също като звездата чудо в ръката ѝ.
— Това е… невероятно. Саша…
— Не знам доколко заслугата е моя.
— Изцяло — увери я Бран. — Изцяло твоя.
Тя го погали по бузата.
— Тъкмо обяснявах, че вдъхновението ми дойде към полунощ. Бях приготвила платно, за всеки случай, и това се оказа дяволски добра идея, тъй като нуждата да нарисувам тази картина направо ме връхлетя. Не просто я виждах. Бях в нея. Можех да я помириша, да я докосна, да я чуя. Всяко друго видение, което съм имала, бледнее и е неясно в сравнение с това.
— Сега може да го кажа, нали? — Сойер посочи платното с театрален жест. — Ето, това е Стъкленият остров.
Той се носеше — над блеснало индиговосиньо море, под обсипано със звезди небе и огромна бяла луна. Носеше се така, сякаш можеше да се мести според посоката на вятъра. Пясъчните му ивици проблясваха в бяло — диамантен прах, докосващ пенливия край на морето. Хълмовете му се спускаха плавно, приглушено зелени, със смътно загатнатите багри на разцъфнали диви цветя.