На един такъв хълм се издигаше сребрист палат. На друг имаше каменен кръг, сив като мъглата, в която плуваше.
Докато Райли разглеждаше картината, изскачаха още детайли. Меката извивка на поток, високата струя на водопад, градини, сякаш осветени от прелитащи феи, фонтан, в който от устата на един крилат дракон излизаше вода вместо огън.
— Трябва да отидем там. А когато го направим, те трябва да ми позволят да взема образци. Малко камъчета, малко пясък, малко пръст. Сигурно има и фосили. Искам да кажа…
— По-полека, Индиана Джоунс! — Сойер я смушка в ребрата. — Първо звездата.
— Да, първо звездата. — Райли погледна към звездата, после към картината. — Кара те да осъзнаеш защо, нали? Трите звезди трябва да бъдат върнати, да бъдат защитени. Светът се скапва редовно, това му е нещо като навик. Но не и този. Той се държи. Навярно тъкмо затова успяваме да оцелеем.
Тя подаде звездата на Бран.
— Твой ред е, Вълшебнико!
Както бе направил и с първите две, Бран обви звездата в стъкло. Всички образуваха кръга, изпълниха ритуала на пазителите, за да изпратят успешно звездата в картината. Далеч от обсега на Нереза.
— Сега ни остава само да намерим острова, да отидем там — със звездите, — да унищожим злата, побъркана богиня и… — Райли сви рамене. — След това аз черпя.
— Казана дума — хвърлен камък — ухили се Сойер.
Райли се намръщи, когато навън отекна гръм.
— Сигурни ли сте, че това е само истеричен пристъп?
— Сигурна съм — успокои я Саша.
— Тогава ще продължа да работя върху следващата стъпка. Ще намеря острова. Точно това ще направя.
Лошото време продължи, затова да седиш в библиотеката, заобиколена от книги до пукащия огън, не беше мъчение. Райли разбираше, че трябва търпеливо да пресява различни пластове, но безсилието сковаваше плешките ѝ.
Те се бяха били, проливали кръв, търсили и намерили звездите. Но нищо от това нямаше да има значение, ако островът останеше недостижим.
Тя се облегна назад, разкърши рамене, за да освободи напрежението, огледа стените с книги. Толкова са много, помисли си, с толкова много възможности. Всяка от тях можеше да съдържа отговора или поне указание. Ала колко време щеше да е нужно, за да се открие този отговор? И с колко време разполагаха те?
Тя погледна набързо към прозореца, когато отекна гръм. И колко дълго могат шестима души да лагеруват в една къща — пък била тя и невероятна, — преди да започнат да си лазят по нервите?
Имаха нужда от действие, от движение, от напредък. Райли стана, отиде до лавиците, посегна напосоки за книга.
Дойл влезе в стаята.
— Не откривам нищо — оплака се тя. — Нищо, което не знаех и преди два часа. Всъщност преди два дни, ако трябва да съм точна. Ако искаш и ти да се пробваш, заповядай. Може би трябва да основем читателски клуб — и всички да вземат по една книга всеки ден.
Тя замълча, намръщи се.
— Всъщност това не е лоша идея.
— Имаме звездите.
— Да, но нямаме острова. — Райли посочи към прозореца с книгата, която държеше. — Нереза със сигурност ще продължи с тези пристъпи на гняв, а да се бием сега с нея, без план за изход, е безсмислено.
— Ще се бием, когато има нужда да се бием.
— Не споря, но тактически ще имаме преимущество, ако намерим пътя към острова, преди да се захванем с нея. Какво? — Райли докосна с ръка лицето си, сякаш отпъждаше мушица. — Защо ме гледаш така?
— Не те разбирам.
— Не си първият. — Тя остави книгата настрана. — Наистина ли искаш да се заемеш с търсенето на острова? Не е точно в твой стил.
— Имаме звездите — повтори той. — Но още не сме приключили. Трябва да работим заедно, да се бием заедно, да планираме заедно.
— Е, не виждам проблем. — Тя вдигна вежди. — Ако ти имаш такъв, това си е твоя работа. Моите чувства са си мои. Фактът, че ги извадих на показ, не променя нищо. И както казва Богарт в „Казабланка“, отношенията между двама души не означават кой знае какво на фона на по-голямата картина.
— Това е много свободна интерпретация.
— Но вярна. — Райли въздъхна, седна на страничната облегалка на един диван. — Не всеки получава каквото или когото иска. Такава е реалността. Може да си имаме работа с богове и вълшебни острови, и със звезди, но всеки един от нас е наясно с реалността. Приличам ли на жена, която ще провали нещо толкова важно — или още по-зле, ще бие отбой — само защото някакъв тип от седемнайсети век не споделя чувствата ѝ?