— Не.
— Добре, защото не съм такава. Проумей го. Аз знам каква съм, коя съм, какво чувствам. Достатъчно ясна ли съм?
— Да. Не съм без чувства.
Докато той се обръщаше да си върви, тя се изправи на крака — бавно.
— Почакай малко. Почакай малко! Какво каза?
— Казах, че ми е ясно.
— Не! — Сърцето ѝ заби учестено, когато тръгна към него. — Каза: „Не съм без чувства“.
— Все тая.
— Не! — Тя реши да рискува, свали гарда си достатъчно, за да го погледне, наистина да го погледне. И видя. — Ти, кучи сине! — Късият ѝ прав го улучи право в гърдите. — Ти, идиот такъв! Значи си имал чувства и когато бях почти припаднала, кървяща и натрошена и ти ме изнесе от гората. Каза ми: „Държа те,ma faol". Държа те, вълчице моя.Твоя? — Тя отново го удари, блъсна го и с рамо.
— Ти беше ранена — поде той.
— Точно така, точно така. — Сега тя заби пръст в гърдите му, завъртя го. — А когато Бран ме лекуваше, ти ме държеше. — Изведнъж всичко се върна в главата ѝ, през спомена за болката. — Каза ми да бъда силна, да не ви оставям. Да не оставям теб. На ирландски.Teacht ar ais chugam, ma faol. Страхливец такъв!
Думата преливаше от презрение.
— Изрече тези неща, когато си мислеше, че съм в безсъзнание, но не можеш да ги кажеш в лицето ми?
Той улови юмрука ѝ с ръка, преди да достигне гърдите му.
— Удари ме още веднъж и ще видим кой е страхливец!
— Влюбен си в мен, а не можеш да ми кажеш, когато съм в съзнание, защото те е страх. Това е жалко! Ти си жалък!
Той я подхвана под мишниците, така че сега пръстите на краката ѝ едва докосваха пода. Виждаше се, че едва се сдържа да не избухне.
— Мери си думите!
— Майната ти! Аз казах какво чувствам, помниш ли? Ти си този, който ме лъже.
— Не съм те лъгал.
— Хайде да видим тогава. Влюбен ли си в мен?
Той я пусна на пода.
— Няма да навлизам в подробности.
— Да или не. Просто е. Ако ти стиска.
— Няма значение какво…
— Да или не, Дойл! Избери едно от двете.
— Да! — Думата изплющя като гръм. — Но това не…
— „Да“ ми е достатъчно — прекъсна го тя. — До скоро.
Отвори вратата, направи му знак с ръка, че е свободен да си върви.
— Това няма да ни отведе доникъде.
— О, за бога, вече ни е отвело! И ако пак ще ми обясняваш, че си безсмъртен, не се хаби. Да, аз ще умра. Може да се случи още днес. — Тя махна с ръката към бурята отвън. — Може да е след петдесет години. Може да е следващата седмица или може да живея до сто и четири. Петима от нас шестимата трябва да приемат това, но то в никакъв случай не пречи на Бран и Саша или на Сойер и Аника да се радват на онова, което имат, докато го имат.
— Никой от тях няма да стои и да гледа как другият умира.
— Напротив.
— Не е същото, изобщо.
— Мъката си е мъка, но ти я използваш както ти отърва. Не те моля, нито очаквам от теб да си до мен, когато стана на сто и четири. Просто исках истината.
— Бракът е…
— Кой говори за брак? — извика тя. — Не ми трябват клетви, пръстени и бели рокли. Просто искам истината. Сега вече я знам и сме квит. Това ми е достатъчно.
Тя въздъхна и този път докосна с длан сърцето му.
— Това ми е достатъчно, Дойл. Дай ми истината и бъди с мен, докато искаш — това ми е достатъчно.
Той положи ръка върху нейната.
— Заклех се, че повече няма да обичам.
— Било е преди да ме срещнеш.
— Така е. Няма друга като теб. Очите ти ме омагьосаха, умът ти ме очарова, тялото ти… ми пасва идеално.
Тя се позасмя.
— Забравяш светлия ми характер.
— Не е светъл. Предпочитам остротата пред светлината.
— Значи си късметлия.
Тя се притисна към него, привдигна се на пръсти, постави ръцете му върху бедрата си. И чу как някой тича по извитите стълби.
— По-добре елате! — Аника плесна с ръце. — На върха. Трябва да извикам Сойер. По-добре елате!
Без да ѝ задават въпроси, те се втурнаха нагоре.
Бран стоеше до Саша, с ръка на рамото ѝ, докато тя се взираше през влажното стъкло на вратата към терасата.
— Видение? — попита Райли.
Бран поклати глава, а Саша каза:
— Не точно. Това е… Там има нещо, но не мога да го видя или чуя. Просто знам, че е там.
— Нереза? — Райли приближи и застана от другата страна на Саша.
— Тя е близко — много близко, но не е това. В морето, през бурята или отвъд нея. Не мога да кажа точно.
— Има и още нещо. — Бран се обърна към трите картини на полицата над камината. Те излъчваха пулсираща светлина. Наситено червено — пейзажът на пътеката през гората на Бран; чисто богато синьо — картината на къщата; прекрасно искрящо бяло — рисунката на Стъкления остров.
— Това е… мисля, че е сърцето им — промълви Саша. — Сърцето на звездите бие. И навън има нещо, което ние не виждаме. В сърцето на бурята.