В колежа трябваше да мина задължителен курс по физика и химия. Вече бях минала курса по ботаника, и то доста добре. През цялата година контролните ми тестове бяха безпогрешни и дори известно време се блазнех от идеята да стана ботаничка и да изучавам дивите треви в Африка или дъждовните гори в Южна Америка, защото за изучаване на такива необичайни и редки неща в странни места можеха да се получат високи стипендии, и то по-лесно, отколкото за изкуство в Италия или за литература в Англия. Конкуренцията там е твърде силна.
Обичах ботаниката, беше ми интересно да режа листа и да ги изследвам под микроскоп, да чертая диаграми за хлебната плесен, да следя странния сърцевиден лист в половия цикъл на папратта, всичко това ми се струваше толкова реално!
Денят, в който стъпих в часа по физика, бе смърт.
Дребничък, мургав човек с писклив, фъфлещ глас, мистър Манци стоеше пред класа в тесен син костюм, с малка дървена топка в ръка. Постави топката на силно наклонен улей и я остави да се изтърколи докрай. После започна да говори за а - равномерното ускорение, и за t - времето, и изведнъж задращи букви, числа и знаци, запълни цялата дъска и съзнанието ми моментално изключи.
Носех учебника по физика в спалното помещение. Това бе тлъст учебник на шуплеста циклостилна хартия - четиристотин страници без рисунки и снимки, само диаграми и формули - с тухленочервени картонени корици. Този учебник бе написан от мистър Манци специално за момичетата от колежа и ако се окажеше сполучлив, той щеше да се опита да го отпечата.
И така, зубрех тия формули, влизах в час, наблюдавах как топките се плъзгат по улея, слушах звъна на звънците и в края на семестъра повечето ученички пропаднаха на изпита, а аз изкарах с пълно отличие. Чух мистър Манци да казва пред група момичета, които се оплакваха, че предметът е адски труден: „Нищо подобно, не е толкова труден, щом една от вас можа да отговори отлично!“ „Коя е тя? Кажете!“, питаха момичетата, но той поклати глава, замълча и ме погледна с блага съзаклят- ническа усмивка.
След този случай се роди идеята следващия семестър да избягам от химията. Вярно е, че изкарах блестящо по физика, но бях в панически ужас. Докато учех физиката, непрекъснато ми се повдигаше. Не можех да понасям всичко да се свежда и наблъсква в цифри и формули. Вместо рисунки на листа с разнообразни форми и увеличени схеми на порите, с които дишат листата, вместо такива очарователни думи като каротин или ксантофил върху дъската в час по физика се мъдреха тия противни, сгърчени, прилични на скорпиони формули, изписани със специалния червен тебешир на мистър Манци.
Знаех си, че химията ще бъде още по-ужасна, тъй като бях видяла огромна таблица на деветдесет и няколкото елемента, окачена в кабинета по химия, където всички красиви слова като злато, сребро, кобалт и алуминий бяха изобразени с грозни съкращения, последвани от трудни цифри. Ако трябваше да си напрягам мозъка с още такива глупости, щях да се побъркам. Щях да пропадна отведнъж. И само благодарение на страхотни усилия на волята успях да изкарам първата половина от годината.
И тогава отидох при класната си ръководителка с ясен план.
Планът ми се основаваше на това, че се нуждая от време да премина пълен курс по Шекспир, тъй като в крайна сметка основният ми предмет бе литература. Тя отлично знаеше, както знаех и аз, че ще изкарам пълно отличие по химия, затова имаше ли смисъл да се явявам на изпитите? Защо да не мога само да посещавам часовете, да гледам и запаметявам и да не мисля за оценки и грамоти?
Това бе въпрос на доверие между взаимно почитащи се хора. за които съдържанието значи много повече от формата, а нали бележките са нещо твърде глупаво, особено когато знаеш, че ще изкараш 6 от всяко положение? Планът ми се подкрепяше и от това, че в програмата на моя колеж предстоеше да отпаднат задължителните научни предмети през втората година и моят випуск бе последният, който страдаше от старите разпоредби.
Мистър Манци напълно поддържаше плана ми. Той като че се ласкаеше от факта, че ми харесват часовете му и че ше ги посещавам не от някакви подбуди като грамоти или високи оценки, а заради чистата красота на предмета химия. Намирам, че бе доста изобретателно от моя страна да продължа да посещавам часовете по химия, дори след като бях се прехвърлила в курса по Шекспир. Жестът съвсем не беше необходим, но създаде впечатлението, че просто сърце не ми дава да се разделя с химията.
Естествено, планът ми никога не би успял, ако не бях изкарала онзи отличен още в началото. А ако моята ютена ръководителка знаеше колко съм изплашена и стресната и колко сериозно замислях разни отчаяни мерки, като например да си извадя медицинско свидетелство, че съм негодна да изучавам химия, че от формулите ми се завива свят и какво ли не още, тя положително не би ме изслушала, а щеше да ме застави да си изкарам целия курс независимо от всичко.