Но стана така, че учителският съвет подписа молбата ми и по-късно класната каза, че неколцина от преподавателите били трогнати от нея. Приели я като истинска проява на интелектуална зрелост.
Напушваше ме смях, когато си помислех за остатъка от тая учебна година. Посещавах пет пъти седмично часовете по химия, без да пропусна нито час. Застанат на паянтовия амфи- театрален подиум, мистър Манци преливаше съдържанието на една епруветка в друга и произвеждаше сини пламъци, червени искри и облаци жълт прах, а аз изключвах от съзнанието си гласа му, като си представях, че чувам само някакъв комар в далечината, облягах се назад, радвах се на ярките блясъци и цветните пламъци и пишех страница след страница виланели и сонети.
От време на време мистър Манци поглеждаше към мен, виждаше, че пиша, и ме възнаграждаваше с тънка, одобрителна усмивка. Сигурно си е мислел, че записвам всичките тия формули не за да ги зубря за изпита, както другите момичета, а просто защото неговото преподаване е толкова интересно, че не мога да му устоя.
Не знам защо споменът за успешното ми бягство от химията трябваше да изплува в съзнанието ми точно в кабинета на Джей Сий.
През цялото време, докато тя ми говореше, виждах мистър Манци като призрак зад главата й, изникнал сякаш от фокус- нически цилиндър, хванал в ръце и малката дървена топка, и епруветката, от която в деня, преди да ни разпуснат за Великден, бе лумнал гъст облак жълт дим с миризма на развалени яйца и разсмя и момичетата, и мистър Манци.
Изпитах съжаление към мистър Манци. Поиска ми се да тръгна към него на четири крака и да му се извиня, задето съм такава ужасна лъжкиня.
Джей Сий ми връчи купчина разкази в ръкопис и ми заговори по-любезно. Цялата сутрин останах да чета ръкописите, напечатвах мнението си за всеки един върху специални розови редакционни бланки, които после отиваха в кабинета на редактора на Бетси, за да ги прочете самата Бетси на следния ден. От време на време Джей Сий ме прекъсваше, за да ми даде някакъв практически съвет или да ми разкаже любопитна новина.
Джей Сий трябваше да отиде на обяд с двама известни писатели, един мъж и една жена. Мъжът току-що бе продал шест разказа на списание ,,Ню Йоркър“ и шест на Джей Сий. Това ме изуми, не знаех, че списанията купуват разкази в такова количество, по шест наведнъж, и бях зашеметена от мисълта колко пари ще му донесат тия шест разказа. Джей Сий сподели, че ще трябва да бъде особено внимателна по време на обяда, защото дамата също пишела разкази, но никога не била печатала в „Ню Йоркър“, а тя й публикувала само един разказ за пет години. Сега Джей Сий трябваше да ласкае по-прочутия писател, а в
същото време да внимава да не засегне с нещо не така прочутата дама.
Когато херувимчетата от френския стенен часовник размахаха крилца и вдигнаха към устните си своите малки златни тромпети, за да дадат дванайсет сигнала, Джей Сий ми каза, че за днес съм свършила достатъчно работа, мога да отивам на банкета в „Лейдис Дей“ и на филмовата премиера, а утре сутринта да й се явя бодра.
После облече жакет върху лилавата си блуза, забоде шапка с имитация на люляк на върха й, напудри леко носа си и намести очилата си в дебели рамки. Изглеждаше ужасно, но личеше интелектът й. На излизане от кабинета ме потупа по рамото с ръка, облечена в лилава ръкавица.
Не позволявай този жесток град да те погуби.
Аз останах няколко минути неподвижна на въртящия се стол, като си мислех за Джей Сий. Опитах се да си представя какво би било, ако съм, да кажем, прочутата издателка И. Джий*, в кабинет, пълен с фикуси и африкански теменуги, които секретарката ми ще трябва да полива всяка сутрин. Искаше ми се майка ми да е като Джей Сий. Тогава бих знаела какво да правя.
Майка ми не можеше да ми е в помощ. Тя преподаваше стенография и машинопис, за да ни издържа, след като баща ми почина, и тайно ненавиждаше и работата си, и него, защото си отиде и ни остави без пари, понеже нямаше вяра на застрахователните агенти. Непрекъснато ми натякваше да науча стенография след колежа, така че да имам практическа професия освен колежанска диплома. „Дори апостолите са вдигали шатрите си сами - повтаряше тя - и е трябвало да си изкарват хляба като нас.“