Все още пазя получената тогава чантичка с гримове, подходящи за момиче с тъмни очи и кестенява коса: продълговата кутийка кафяв аркансил с мъничка четчица, кръгла синя сянка, голяма колкото да топнеш пръста си, и три червила с нюанси от червено до розово - всичко това поставено в изящна позлатена кутия с огледалце на едната страна. Пазя сви също и бялата пластмасова калъфка за слънчеви очила, облепена с цветни ми- дички, пайети и най-отгоре със зелена морска звезда от същия материал.
Разбирах, че ни отрупват с толкова подаръци, защото са безплатна реклама на съответните фирми, но не исках да ставам цинична. Лудо се радвах на всички тези безплатни блага, които се сипеха върху нас. Дълго време си гги криех, но по- късно, когато отново бях добре, аз пак ги измъкнах и те все още се мяркат тук-там из къщи. От време на време ползвам червилата, а миналата седмица отрязах морската звезда от калъфката, за да си поиграе с нея бебето.
И така, дванайсетте бяхме настанени в този хотел, в едно и също крило, на един и същ етаж, в единични стаи, една до друга, което ми напомняше за общежитието в колежа. Това не беше истински хотел - искам да кажа хотел, където има и мъже, и жени в стаите на един и същ етаж.
Този хотел - „Амазонката“ — беше само за жени и повечето от тях бяха момичета на моя възраст, чиито в богати родители искаха да са сигурни, че дъщерите им ще живеят там, къде- то мъже прелъстители не могат лесно да проникнат. Повечето момичета посещаваха изискани, скъпи училища за секретарки като „Кати Гибс“, където в клас ги задължаваха да носят фини
чорапи, шапки и ръкавици, други пък току-що бяха завършили такива училища и вече бяха станали секретарки на важни личности, а трети просто се шляеха из Ню Йорк и чакаха изгодна партия за брак.
Тия момичета ми се струваха страхотно отегчени. Гледах ги по терасата на покрива как се прозяват, лакират си ноктите и се стараят да поддържат тена си, добит на Бермудските острови, но всички изглеждаха отегчени до смърт. Разговарях с една от тях. Беше й омръзнало от яхти, омръзнало от странствания насам-натам със самолети, омръзнало от ски по коледните празници в Швейцария, омръзнало от мъжете в Бразилия.
Момичета като тези ме поболяват. Толкова им завиждам, че думи нямам. Вече съм деветнайсетгодишна, а преди пътуването до Ню Йорк не бях излизала от Нова Англия. Това бе първият ми голям шанс, а ето че сега седях бездейно и го пропусках да изтече през пръстите ми, както толкова много вода преди това.
Мисля, че една от причините бе Дорийн.
Никога дотогава не бях срещала момиче като нея. Тя идваше от моден девически колеж в крайния Юг, имаше блестяща бяло руса коса, която ограждаше лицето й като облак захарен памук, сините й очи бяха прозрачни като ахатови камъчета, твърди, бляскави и сякаш ненакърними, а устните й бяха неизменно застинали в иронична усмивка. Не казвам презрителна, а просто самодоволна, тайнствено-насмешлива, сякаш хората наоколо й са кръгли глупаци и тя може да се пошегува за тяхна сметка винаги когато пожелае.
Дорийн веднага ме предпочете пред останалите. Внушаваше ми, че съм по-умна от другите, и наистина страшно ме разсмиваше. Обикновено сядаше до мен край масата за заседания и когато ни посещаваха разни величия, тя ми шепнеше едва чуто остроумни, саркастични забележки по техен адрес.
Нейният колеж така усърдно следвал модата, разказваше Дорийн, че всички момичета имали по няколко калъфки за чантите си от същия материал както роклите им, така че при всяка промяна на тоалета разполагали с подходяща чанта. Тази
подробност ми направи страшно впечатление. Загатваше ми за някакъв примамлив и изискан декаданс като начин на живот, който ме привличаше като магнит.
Единственото нещо, за което ме укоряваше Дорийн, бе усърдието ми да изпълня възложените задачи в поставения срок.
Не разбирам за какво се потиш? - И тя се изтягаше на леглото ми в копринения си пеньоар с цвят на праскова, като пилеше дългите си, пожълтели от никотина пръсти с гласпапи- рена пила, а аз траках на пишещата машина въпроси за интервю с някой автор на бестселъри.
И още нещо - ние, другите момичета, имахме колосани летни нощници и халатчета на баклавички или пък хавлиени пеньоари, които използвахме и за плажа, докато Дорийн носеше дълги полупрозрачни одеяния от найлон и дантела, както и пеньоари с цвета на кожата, полепващи по тялото от някакво електричество. Излъчваше интересно ухание, леко примесено с мирис на пот, много близко до дъха на сладката папрат, чиито закъдрени по краищата листа късахме и разтърквахме в дланите си заради аромата на мускус.