Сграбчих грубото, жулещо, хлъзгаво като змия въже, което бягаше от пръстите ми, и потеглих нагоре.
Но въжето ме влачеше толкова бързо, че като залитах и очаквах всеки миг да падна, не можах да се отделя по средата на пътя. Пред мен имаше скиор, зад мен също и в мига, в който се пуснех, те щяха да ме повалят и прегазят със ски и щеки, пък и не исках да създавам безредие и продължих кротичко нагоре.
На върха обаче поразмислих.
Бъди ме откри сред тълпата, видя ме как се суетя в червеното си яке. Ръцете му запориха въздуха като вятърна мелница
с крила от плат каки. После разбрах, че ми показва да се спусна по един коридор, разкрил се между лъкатушещите скиори. Но както стоях, притеснена, с пресъхнало гърло, гладката бяла пътека между мен и Бъди изведнъж изгуби очертанията си.
Един скиор я пресече отляво, друг - отдясно, а ръцете на Бъди продължаваха едва-едва да потрепват във въздуха като антени отвъд бялото поле, гъмжащо от дребни, микроскопични животинки, забързани в безредие като микроби или като разкривени, ярки удивителни знаци.
Огледах от този кипящ амфитеатър картината, която се откриваше пред мен.
Огромното сиво око на небето ми отвръщаше с поглед, а забуленото в мъгла слънце светеше над белите и безмълвни далечини, които се стелеха в четирите посоки на компаса, хълм след хълм, и ги събираше в краката ми.
Вътрешният глас, скрит от нискораслите борове по склона, който ми крещеше да не ставам глупачка - да си спася кожата, да сваля ските и сляза пеша, - отлетя като неутешим комар. Мисълта, че мога да загина, изникна в съзнанието ми полека като растение.
Прецених на око разстоянието до Бъди.
Той стоеше със скръстени ръце, като част от счупената ограда зад него неподвижен, кафяв и незначителен.
Запътих се към края на възвишението, забих щеките в снега и се оттласнах надолу, като знаех, че не бих могла да спра летежа си с маневра или със закъснял прилив на воля.
Насочих се право надолу.
Остър вятър, който се беше спотайвал досега, ме блъсна право в лицето и развя косите ми. Аз се спусках, но бялото слънце не се издигаше. То стоеше над вълнистата верига хълмове и наблюдаваше безстрастно - център, без който светът не би могъл да съществува.
Някаква мъничка отзивчива точка от собственото ми тяло полетя към него. Почувствах как дробовете ми се издуват и в тях нахлува цялата природа наоколо въздух, планини, дървета, хора. Помислих си: „Ето какво му трябва на човек, за да бъде щастлив.“
Летях стремглаво покрай слаломиращите скиори, покрай начеващи и опитни, прекосих всички години на двойственост, усмивки и компромиси от миналото.
Хора и дървета се оттегляха встрани като тъмни стени на тунел, когато профучавах между тях, устремена към неподвижната светла точка на края, камъчето в дъното на кладенец, бялото бебе, сгушено в утробата на майка си.
Зъбите ми заскърцаха, устата ми се напълни с пясък, в гърлото ми се изсипа ледена вода.
Лицето на Бъди сс надвеси над мен, близко и огромно като отклонила се планета. Зад него се показваха и други лица. А още по-назад гъмжаха черни точици върху равна белота. Малко по малко, сякаш с магическа пръчица, всичко в стария свят започна да заема местата си.
- Чудесно напредваше - познат глас съобщи в ухото ми, докато оня човек не ти пресече пътя.
Хора освободиха кандахарите, прибраха щеките, щръкнали накриво към небето в различни снежни преспи. Оградата на колибката опираше в гърба ми.
Бъди се наведе да ми събуе обувките и няколкото чифта чорапи, които ги запълваха. Закръглената му ръка обхвана лявото стъпало, после бавно се плъзна към глезена ми, застиска и заопипва мястото, сякаш търсеше някакво скрито оръжие.
Безстрастно бяло слънце грееше от небесните висини. Исках да се стопя под неговите лъчи, да се превърна в светица, да стана тънка и необходима като острие на нож.
Ще се кача отново - казах аз. - Пак ще се спусна.
- Не, няма да може.
Странно изражение на задоволство се изписа на лицето на Бъди.
Няма да може - повтори той със заключителна усмивка. - Кракът ти е счупен на две места. Ще лежиш в гипс цели месеци.
- Толкова се радвам, че ще умрат.
Хилда раззина устни в прозявка, зарови глава върху ръцете си, отпуснати на заседателната маса, и отново заспа. Стръкче отровно зелена слама кацна на челото й като тропическа птица.
Зелено като жлъчка. Препоръчваха тоя цвят за есента, само че Хилда, както обикновено, с половин година изпреварваше времето. Отровно зелено с черно, отровно зелено с бяло, отровно зелено с нилско зелено, неговия роден братовчед.
Модни издателски реклами, сребърни и празни откъм съдържание, тровеха мозъка ми с измамния си блясък. Изведнъж се сринаха с кух пукот.