Сервитьорът се приближи и мъжът поръча напитки за четиримата. В този изискан бар той се чувстваше като у дома си въпреки своя фермерски вид и това ме накара да допусна, че е някаква известна личност.
Дорийн не продумваше, а само си играеше с корковата поставка за чашата и от време на време запалваше цигара, но на мъжа това не му правеше впечатление. Той продължаваше да я зяпа, също както хората зяпат големия бял ара в зоологическата градина, очаквайки, че птицата ще проговори досущ като човек.
Напитките пристигнаха и моята водка бе бистра и чиста, съвсем като онази от рекламата.
- Какво правите? - обърнах се към мъжа, за да наруша мълчанието, което лепнеше от всички страни, гъсто като растителност в джунгла. - Искам да кажа, с какво се занимавате тук, в Ню Йорк?
Бавно и с огромно усилие мъжът откъсна очи от рамото на Дорийн.
- Ат съм дисководещ - каза той. - Сигурно сте чували за мен. Казвам се Лени Шепърд.
- Знам ви! - внезапно проговори Дорийн.
- Това ме радва, пиленце - отговори мъжът и високо се разсмя. - Идва тъкмо навреме. Аз съм адски известен.
После Лени Шепърд изгледа продължително Франки.
- Кажете, а вие откъде сте? - попита Франки и рязко изправи гръб на стола. - Как се казвате?
- Това тук е Дорийн. - Лени плъзна пръстите си нагоре но голата й ръка и я притисна към себе си.
Дорийн се направи, че не забелязва постъпката му, което истински ме изуми. Тя продължи да седи спокойно, мургава в мрака като пепеляворуса негърка е бяла рокля, и изящно отпиваше от питието си.
- Казвам се Ели Хигинботъм - отвърнах аз. - От Чикаго съм. - След тези думи се почувствах по-сигурна. Не желаех това, което говоря или върша тази вечер, да се свързва с истинското ми име или с Бостън, града, където живеех.
- Ели, не искаш ли да потанцуваме?
Мисълта за танц с тоя завързак, чиито оранжеви велурени обувки имаха дебела подложка отвътре, за да го правят по- висок, облечен в евтина памучна фланелка и смачкано синьо яке, ме накара да се изсмея. Ако презирам нещо, това е мъж със сини дрехи. Може черни, може сиви или кафяви. Но синьото ме разсмива.
Нямам настроение - отвърнах студено, обърнах му гръб и примъкнах стола си по-близо до Дорийн и Лени.
А те двамата вече се държаха така, сякаш се познаваха от години. Дорийн обираше парченцата плод от дъното на чашата си с дълга сребърна лъжичка и щом доближеше лъжичката до устните си, Лени започваше да скимти, да се зъби и да се прави на куче, което иска да измъкне плода. Дорийн се изсмиваше и продължаваше да загребва късчетата.
Започнах да си мисля, че водката ще бъде моето питие, открих го най-после. Нямаше вкус на нищо, но се хлъзгаше на- право в стомаха ми като сабята на ножогълтач и ме караше да се чувствам властна и могъща като богиня.
- Аз ще си тръгвам - каза Франки и се изправи.
Не можех ясно да го разгледам, в бара бе доста тъмно, но чак сега ми направи впечатление какъв писклив и нелеп глас има. Никой не му обърна внимание.
—Хей, Лени, ти ми дължиш нещо. Спомни си. Лени, дължиш ми нещо! Нали, Лени?
Стори ми се странно, че Франки напомня на Лени, че му дължи нещо, и то пред нас, съвсем непознатите. Но Франки не млъкна, докато Лени най-накрая бръкна в джоба си, измъкна солидна пачка зелени банкноти, издърпа една и му я подаде. Май бяха десет долара.
- Затваряй си ченето и се измитай!
В първия миг си помислих, че Лени има предвид и мен, но чух Дорийн да казва:
Аз няма да дойда, ако не дойде и Ели.
Трябваше да й призная съобразителността да използва измисленото ми име.
О, Ели, ще дойдеш, нали? - попита Лени и ми намигна.
Разбира се - отвърнах аз. Франки се беше стопил в нощта и аз можех да се лепна за Дорийн. Исках да изживея колкото може повече.
Обичах да наблюдавам хора в критични ситуации. Ако ми се случеше да видя пътно произшествие, улично сбиване или ембрион под стъклен похлупак, аз спирах и така упорито се вторачвах, че да не ги забравя за цял живот.
Наистина по този начин се натъквах на неща, за които иначе никога не бих узнала, и дори когато се слисвах или отвращавах от тях, пак не се издавах, а се преструвах, че всичко ми е познато и известно, откак се помня.
За нищо на света не бих пропуснала да видя апартамента, в който живееше Лени.
Беше построен като истинско ранчо, само че в обширен жилищен блок. Накарал да избият няколко вътрешни стени, за да постигне по-голяма площ, обясняваше той, а носле покрил стените с чамова ламперия и изградил специален бар във формата на конска подкова, облицован с чамови дъски. Мисля, че и подът бс от същия материал.