Чак тогава осъзнах, че никой от хората не помръдва.
Загледах се по-изгштателно, мъчейки се да изкопна някакъв отговор от техните застинали пози. Различих мъже и жени, момчета и момичета, които трябва да бяха на моя възраст, но лицата на всички имаха еднакъв израз, сякаш дълго са лежали на слънце, а върху им се е сипел белезникав ситен прах.
После открих, че някои от хората се движат, но деликатно, като птици, та затова не го бях забелязала в самото начало.
Човек със сивкаво лице броеше картите в колода - една, две, три, четири… Струваше ми се, че би трябвало тутакси да разбере дали колодата е пълна, а той, щом свърши да брои, започна отново. До него една пълна жена си играеше с наниз дървени мъниста. Изтегляше ги всички в единия край на връвчицата и после - чук, чук, чук - ги пускаше да се плъзгат едно след друго.
На пианото младо момиче прелистваше ноти, но когато усети, че го гледам, сърдито наведе глава и разкъса на две нотните листове.
Майка ми ме докосна по ръката и аз я последвах навътре в стаята.
Седнахме, без да проговорим, на един изтърбушен диван, който скърцаше при всяко помръдване.
Тогава погледът ми се плъзна над хората към сиянието от зеленина отвъд прозрачните завеси и аз се почувствах пред витрината на грамаден универсален магазин. Фигурите около мен не бяха живи, а манекени, боядисани с цвят на кожа, за да наподобяват хора, и подпрени в пози, имитиращи живота.
Следвах нагоре по стълбите гърба на доктор Гордън, облечен в тъмен костюм.
Долу в хола направих опит да го попитам какво представлява шоковата терапия, но когато отворих уста, не можах да изрека ни дума, само очите ми се разшириха и вторачиха в ус- михнатото, познато лице, което плуваше пред мен като купа, пълна с обещания.
В края на стълбището гранатено червеният килим свършваше. Вместо него се виждаше обикновен, прикован за пода кафяв линолеум, който продължаваше по цял един коридор, от двете страни със затворени бели врати. Докато следвах доктор Гордън, някаква врата в далечината се отвори и чух женски викове.
В същия миг иззад ъгъла пред нас изскокна една сестра, която водеше жена в сива хавлия с разчорлена, дълга до кръста коса. Доктор Гордън отстъпи встрани, а аз се залепих до стената.
Докато я влачеха, жената размахваше ръце, мъчеше се да се откопчи от сестрата и крещеше: „Ще скоча през прозореца, ще скоча през прозореца, ще скоча през прозореца!“
Тантуреста и мускулеста, с омърляна отпред престилка, кривогледата сестра носеше толкова дебели очила, че сякаш два чифта очи се устремиха към мен иззад еднаквите кръгли стъкла. Помъчих се да отгатна кои очи са истински и кои отразени, кое око е кривогледо и кое не, но тя доближи лице до моето и с широка съзаклятническа усмивка просъска, може би за да ме окуражи:
- Мисли си, че ще скочи през прозореца, но не може, за- щото има решетки!
И докато доктор Гордън ме водеше към една гола стая в дъното на клиниката, видях, че прозорците в тази част са наистина с решетки и че на вратите на стаите, на шкафа, на чекмеджетата и бюрото, с една дума на всичко, което можеше да се отваря и затваря, бяха монтирани ключалки, та да се заключват.
Проснах се на леглото.
Кривогледата сестра се завърна. Разкопча часовника ми и го пусна в джоба си. После започна да изтегля фибите от косата ми.
Доктор Гордън отключваше килера. Измъкна масичка на колелца с някаква машина върху нея и я изтъркаля до леглото зад главата ми. Сестрата намокри слепоочията ми с миризлива мазна течност.
Като се надвеси да достигне тая страна от главата ми, която бе до стената, гърдите й запушиха устата ми, сякаш бяха облак или мека възглавница. Лека, неприятна миризма на лекарства се излъчваше от тялото й.
- Не се бой - ухили се сестрата. - Първия път всички умират от страх.
Опитах да се усмихна, но кожата ми се беше вкоравила като пергамент.
Доктор Гордън нагласи две метални пластинки от двете страни на главата ми. Съедини ги с ремък, който се впиваше в челото ми, и ми подаде да лапна някаква жица.
Затворих очи.
Последва кратка пауза, колкото да си поемеш дъх.
След това нещо се надвеси, сграбчи ме и ме разтърси, сякаш настъпваше краят на света. Фиууу, пищеше то, въздухът се раздираше от сини светкавици и след всяка нова мълния настъпваше страхотно раздрусване - струваше ми се, че костите ми се трошат и соковете ми изтичат като на прекършено цвете.
Питах се какво чудовищно зло съм извършила.