Така ти доникъде няма да стигнеш, така ти доникъде няма да стигнеш, така ти доникъде няма да стигнеш!
Веднъж, в една гореща лятна вечер, останах цял час да се целувам с един студент по право от „Йейл“, космат, с маймунска мутра, защото изпитвах състрадание към него, той беше толкова грозен, същински орашуган. Когато свършихме, той ми каза;
Аз те разбрах, миличка. И на четирийсет години пак ще се правиш на скромна!
- „Притворно!“ - бе писал учителят ми по творческа композиция отстрани на моя разказ, озаглавен „Големият уикенд“.
Не знаех какво значи точно тази дума, затова я потърсих в речника.
Притворно изкуствено, фалшиво.
Така доникъде няма да стигнеш.
Не бях спала цели двайсет и една нощи.
Мислех си, че най-красивото нещо на света е сянката, милионите и движещи се очертания и дълбини. Сенки имаше в чекмеджетата, в шкафовете, в куфарите, сенки имаше край къщите, дърветата и камъните, сенки има зад човешките очи и усмивки, сенки има - хиляди километри от сенки - и върху тъмната половина на Земята.
Загледах се в двете ивици лейкопласт с телесен цвят, които се кръстосваха върху десния ми прасец.
Тази сутрин поставих началото.
Затворих се в банята, напълних ваната с гореща вода и извадих ножче от кутийката „Жилет“.
Веднъж попитали някакъв стар римски или друг такъв философ как иска да умре и той отвърнал, че би разрязал вените си в топла вана. Струваше ми се лесно да си лежа във ваната и да гледам как от китката ми се разпуква алено цвете, струйка след струйка в чистата вода, докато потъна в сън под покривало, ярко като букет от макове.
Но когато пристъпих към действие, китката ми се стори толкова бяла и безпомощна, че не посмях да го извърша. Сякаш това, което исках да убия, не бе под кожата, в тънките сини вени, които пулсираха под палеца ми, а нейде другаде, на по-дълбоко, на по-скришно място, където бе безкрайно трудно да се добера.
Трябваше да извърша две движения. Едната китка, после другата. Или три движения, ако се смята смяната на ножчето от една ръка в друга. После трябваше да стъпя във ваната и да се излегна.
Застанах пред аптечката. Мога да се гледам в огледалото, докато го правя, все едно че наблюдавам някой друг в книга или в пиеса.
Но лицето в огледалото бе парализирано и неспособно да предприеме нищо.
После сметнах, че сигурно трябва да пролея малко кръв за опит, затова седнах на ръба на ваната и прехвърлих левия си глезен над дясното коляно. Вдигнах бръснача в дясната си ръка и го пуснах да падне сам върху прасеца ми като гилотина.
Не усетих нищо. После изпитах някаква дълбока, кратка тръпка и яркочервена жичка се надигна в отворчето на раната. Кръвта се събираше бавно, набъбваше като плод, сетне се изтърколи надолу по глезена ми и закапа в една от черните ми лачени обувки.
Реших да вляза в банята, но осъзнах, че е вече късно, бях изгубила в размотаване голяма част от су тринта, а майка ми скоро щеше да се върне и да ме завари, преди да съм издъхнала.
Затова лепнах лейкопласта върху порязаното, прибрах си ножчетата и хванах автобуса в единайсет и трийсет за Бостън.
- Жалко, маце, но за Затвора на Еленовия остров няма метро, той е на ничия земя.
- Не, не е на остров; бил е някога, но запълниха водата с пръст и сега е свързан със сушата.
- Няма метро.
- Трябва да отида там.
- Хей - дебелият от будката за билети погледна през решетката, - недей да плачеш. Какъв близък имаш там, пиленце, роднина ли?
Хората наоколо се бутаха и блъскаха в осветения мрак, забързани към влаковете, които с грохот пристигаха или потегляха за тесните като черва тунели под Сколи Скуеър. Усещах как сълзите се готвят да бликнат от присвитите ми очи.
- Там е баща ми.
Дебелият погледна към разписанието на стената в будката.
- Слушай сега - обясни той, - взимаш влака ей на оня коловоз и слизаш на Ориент Хайтс, а след това се качваш на автобус с табелка „Стрелката“. - И ми се усмихна. - Той ще те стовари право пред вратите на затвора.
- Ей, ти! - Млад човек със синя униформа ми махна от барачката.
Аз също му махнах и продължих да вървя.
- Ей, ти!
Спрях и се упътих бавно към барачката, която стърчеше като кръгла стаичка върху пустинята от пясъци.
- Хей, по-нататък не можеш да вървиш. Това е владение на затвора, достъпът е забранен.
- Мислех, че човек може да се движи навсякъде по брега - отвърнах аз. - Стига да не отива отвъд ивицата на прилива.
Човекът се позамисли.
- Но не по тоя бряг - отвърна той след малко.
Имаше приятно, ведро лице.
- Много ви е хубаво тук. Като в мъничка къщурка.
Гой извърна глава и огледа стаичката с плетената черга и басмени перденца. Усмихна се.