Обърнах се по корем и присвих очи в обратната посока, към Лин. Прозрачна мараня се диплеше нагоре от огнищата на скарите и от жегата над пътя, а отвъд нея, като през завеса от бистра вода, долових мътните очертания на бензинови складове, фабрични комини, сондажни кули и мостове.
Всичко ми се струваше адска бъркотия.
Отново се обърнах по гръб и запитах с престорено равнодушие:
Ако решиш да се самоубиеш, какво би направил?
Кал изглеждаше доволен.
- Често съм си мислил за това. Ще се гръмна в черепа.
Бях разочарована. Пистолетът подхождаше за мъж. И таз
добра, да хвана в ръка огнестрелно оръжие! Но дори да докопам пистолет, пак няма да знам към коя част от себе си да го насоча.
Бях чела по вестниците за хора, опитали се да се гръмнат, само че вместо да свършат със себе си, засягали някой важен нерв и се парализирали или пък обезобразявали лицето си, но оцелявали, спасени от хирурзи като по чудо от неизбежната смърт.
Рисковете на огнестрелното оръжие ми се струваха огромни.
- С какво точно оръжие?
- С ловджийската пушка на баща ми. Той я държи заредена. Ще трябва само да вляза в кабинета му някой ден - Кал насочи пръст към слепоочието си, комично сгърчи лице - и щрак! - Воднистите му очи се разшириха и той ги опули срещу мен.
Баща ти живее ли близо до Бостън? - запитах нехайно.
Ами. В Клактън-он-Сий. Той е англичанин.
Джоди и Марк дотърчаха ръка за ръка, заизцеждаха се и отърсваха водните пръски от себе си като две влюбени кученца. Не ми се искаше да има толкова хора наоколо, затова се изправих и престорено се прозинах.
- Май ще отида да поплувам.
Присъствието на Джоди, Марк и Кал бе започнало да ме гнети като огромен дървен пън, притиснал кордите на пиано. Боях се, че всеки момент ще престана да се владея и ще започна да бръщолевя как не мога да чета, не мога да пиша и как вероятно съм единственият човек, стоял буден цял месец, без да се сгромоляса от изтощение.
Имах чувството, че от нервите ми се вдига пушек, както от скарите и нагретия от слънцето път. Целият пейзаж - плажът, носът, морето и скалата - трептеше пред очите ми като театрална завеса.
Чудех се в коя ли точка на пространството глупавата, фалшива синева на небето става черна.
- Ти също ще плуваш, нали, Кал? - Джоди игриво го побутна.
- Оооох. - Кал скри лице в хавлията. - Студено е.
Аз се запътих към водата.
Не знам защо, но в ярката безоблачна светлина на пладнето водата ми се струваше приветливо и подканващо гостоприемна.
Помислих си, че удавянето може би е най-приятният начин да умреш, а изгарянето - най-мъчителният. Някои от тия бебета под стъклените похлупаци, които Бъди Уилард ми показваше, имали хриле, казваше той. Развитието им минавало през фаза, когато били също като риби.
Малка, мръсничка вълна, понесла книжки от бонбони, обелки от портокали и водорасли, обгърна нозете ми.
Пясъкът зад гърба ми глухо заскърца и Кал ме достигна.
- Хайде да поплуваме ей до оная скача. - И посочих навътре.
- Да не си луда? Това е повече от миля.
- А ти какво си? - запитах. - Да не би пиле?
Кал ме хвана за лакътя и ме блъсна в морето. Когато водата стигна до кръста ни, той ме потопи надолу. Аз изскокнах на повърхността, папайки с ръце, солта дразнеше очите ми. Долу водата бе зелена и полупрозрачна като кварцов кристал.
Започнах да плувам в опростен „кучешки“ стил, като насочвах лицето си към скалата. Кал се носеше в бавен кроул. След малко вдигна глава и изплю струйка вода.
- Не мога повече. - Задъхваше се тежко.
- Добре тогава. Връщай се.
Реших да плувам навътре, докато не ми останат сили да се върна. Порех водата упорито, а сърцето ми бумкаше в ушите като глух мотор.
Аз съществувам, аз съществувам, аз съществувам.
Тая сутрин бях направила опит да се обеся.
Веднага щом майка ми отиде на работа, изнизах копринения шнур от жълтата й хавлия и в кехлибарения полумрак на спалнята завързах шнура на възел, който местеше положението си нагоре-надолу. Това ми отне доста време, тъй като бях непохватна и не знаех как да постигна желания възел.
После затърсих удобно място да прикача въжето.
Лошото бе, че нашата къща имаше неподходящи тавани. Бяха ниски, бели и гладко гипсирани, без никаква греда, без никакво осветително тяло. С носталгия си спомних за къщата на баба ми, която тя продаде и дойде да живее при нас, а после при леля Либи.
Къщата на баба ми бе построена в изящния стил на деветнайсети век с високи тавани и масивни конзоли за полилеи, с високи шкафове с обковки и с таванско помещение, където никой никога не стъпваше, натъпкано с куфари, кафези за папагали, шивашки манекени; покривните греди бяха дебели като корабни мачти.