Реших да проверя трябва ли дълго да си католичка, преди да станеш монахиня, и запитах майка ми, която очаквах да ми отговори най-точно.
Майка ми се изсмя.
- Да не мислиш, че ще вземат някоя като теб, без подготовка, право от улицата? Трябва да знаеш от игла до конец всички катехизиси и символи и твърдо да вярваш в тях. За момиче е твоята нагласа!
И все пак си представих как отивам при някой бостънски свещеник - непременно от Бостън, защото не исках никой от моя град да знае, че съм мислела да се самоубия. Свещениците са страхотни клюкари.
Ще бъда цялата в черно, с мъртвешки бледо лице и ще се хвърля в нозете му с думите: „О, отче, помогнете ми!“
Но така си фантазирах, преди хората да почнат да ме заглеждат по особен начин, както ония сестри в болницата.
Бях напълно убедена, че католиците не приемат смахнати монахини. Мъжът на леля Либи веднъж разказваше шеговито за някаква монахиня, изпратена при Тереза за преглед. Тая монахиня чувала неспирно акорди на арфа в ушите си и нечий глас, който повтарял „Алилуя!“. Само че при обстойния разпит на лекаря признала, че не е съвсем сигурна дали гласът казва „Алилуя“ или „Аризона“. Зашото тя била от Аризона. Май свършила в лудницата.
Дръпнах черното було до брадичката си и пристъпих през железните врати. Не беше ли неестествено, че през цялото време, откакто баща ми лежеше в тия гробища, никой от нас не го бе посетил? Майка ми не ни беше завела на погребението, защото тогава бяхме оше малки, а тъй като той почина в болница, и гробът, и дори неговата смърт винаги са ми се стрували нереални.
Напоследък бях тласкана от силно желание да изкупя пред баща си всичките години на небрежност към него и да захвана да поддържам гроба му. Някога бях негова любимка и бе редно аз да се заема е тези ритуали, за които майка ми нехаеше.
Мислех си, че ако татко беше жив, щеше да ме научи на всичко за насекомите - неговата специалност в университета. Също щеше да ме научи немски, гръцки и латински, които владееше, и може би щях да стана лутеранка. В Уисконсин баща ми е бил лутеран, но в Нова Англия тази секта не била на мода и станал греховен лутеран, а накрая, както казваше майка ми, върл атеист.
Гробищата ме разочароваха. Простираха се извън града в ниска местност, нещо като долчинка за изхвърляне на отпадъци, и като се разхождах по пътеките между гробовете, долавях миризмата на застоялите солени тресавища в далечината.
Старата част на гробищата си я биваше, с овехтели плоски надгробни камъни и проядени от лишеи паметници, но скоро открих, че баща ми трябва да бе погребан в новата част. За умрелите след деветстотин и четирийсета.
Надгробните плочи в новата част бяха груби и евтини, само тук-таме се срещаше гроб, ограден с мрамор, като овална вана, пълна със смет, а отгоре, там, където би трябвало да се намира пъпът на покойника, стърчаха ръждясали метални съдинки и затъкнати в тях пластмасови цветя.
Ситен дъждец заромоли от свъсеното небе и станах още по-потисната.
Никъде не можех да открия баща си.
Ниски парцаливи облаци се носеха откъм хоризонта над морето, отвъд тресавищата и дървените барачки по брега. От дъждовните капки черната мушама, която бях купила тая сутрин, потъмня още повече. Лепкава влага взе да се просмуква в тялото ми.
Бях попитала продавачката:
- Непромокаема ли е?
А тя отвърна:
- Никой дъждобран не е непромокаем. Те са само импрегнирани.
А когато я запитах какво значи импрегниран, тя ме посъветва да си купя чадър.
Но за чадър не ми достигнаха пари. Недоумявам как нюйоркският ми капитал се стопи само за автобусни билети до Бостън и обратно, за фъстъци, за вестници, за книгите по пси- хопатология и за разходки до стария ми роден град край морето.
Бях решила, ще че ще направя това, когато изхарча парите от банковата си сметка, и ето последните хвръкнаха тази сутрин за черната мушама.
Тогава видях гроба на баща ми.
Беше съвсем сбутан до един друг гроб, като в благотворителен приют, където няма място за всички желаещи. Плочата бе мраморна, розово напъстрена като консервирана сьомга и върху нея се четеше само името на баща ми и две дати, разделени от мъничко тире.
Оставих долу до плочата измокрената китка азалии, които накъсах от един храст при входа на гробището. Изведнъж коленете ми се подгънаха и аз се отпуснах върху прогизналата трева. Не можех да разбера защо плача толкова горчиво.
Сетих се, че никога не бях плакала за смъртта на баща ми.
Майка ми също не беше плакала. Тя просто се усмихна и каза, че татко щастливо се е избавил, като е умрял, иначе цял живот щял да остане сакат и инвалид, а той не би могъл да го понесе и би предпочел смъртта.