Стъпваше се по грамадни кожи от бели мечки и единствените мебели бяха множество ниски кушетки, покрити с индиански шарени черги. Вместо картини по стените висяха рога от елени и бизони, както и една препарирана заешка глава. Лени посочи с пръст към хрисимата сивкава муцунка и неподвижно щръкналите уши.
- Премазах го в Лае Вегас.
Прекоси надлъж стаята и каубойските му ботуши отекваха като пистолетни изстрели.
- Акустика! - обясни той и фигурата му взе да става все по- малка и по-малка, докато изчезна в някаква врата в далечината.
Внезапно от всички страни гръмна музика. Когато секна, чухме гласа на Лени: „А сега вашият среднощен дисководещ Лени Шепърд с подборка от хитове в поп музиката. Номер десет в класацията тази седмица не е никой друг, а малкото свет- локосо момиче, което чувате толкова често напоследък… с неговата песен „Слънчоглед“!
В Канзас съм аз родена, израснах във Канзас и ако се оженя, то пак ще е в Канзас…
- Изключителен е! - каза Дорийн. - Страшен образ, нали?
- Така ли мислиш?
- Слушай, Ели, направи ми една услуга! - Тя, изглежда, мислеше, че отсега нататък ще си остана вечно Ели.
- Разбира се - отговорих.
- Ще се навърташ наоколо, нали? Не знам как ще се отърва, ако се опита нещо по така! Виждаш какви мускули вади. - И Дорийн се изкикоти.
Лени се появи в дъното на стаята.
- Около двайсет хилядарки ми струва тая уредба! - Той се приближи към бара и приготви три чаши, сребърна кофичка с лед, голяма кана и започна да смесва напитки от няколко различни бутилки.
…за вярното момиче, което да чака обеща,
със слънчогледова главица от Слънчогледовия щат…
- Гот, нали? - Лени се доближи до нас, като крепеше в ръце три чаши. Големи водни капки блестяха по стените им като пот и кубчетата лед весело звънтяха, докато ги поставяше пред нас. После музиката заглъхна и отново екна гласът на Лени, който обясняваше следващата мелодия.
- Не съм те чул дума да продумаш. Кажи нещо. - Лени задържа погледа си върху мен. - Франки офейка, трябва да ти намеря друг, ще повикам някое от момчетата.
- Няма нужда - казах. - Не е необходимо да го правиш. - Не смеех да бъда пряма и да си поискам някой по-едър от Франки.
Лени сякаш си отдъхна.
- Значи ги е все едно. Не бих искал да обидя с нещо приятелка на Дорийн. - Той се усмихна широко. - Нали, съкровище?
Вдигна Дорийн от мястото й и без да продумат, ге започнаха да се кълчат буйно, както си бяха с чаши в ръка.
Кръстосала крака на една от кушетките, аз се мъчех да изглеждам благочестива и безразлична и да подражавам на ония бизнесмени, които веднъж бях видяла да наблюдават алжирска танцьорка, но щом се облегнах на стената под препарирания заек, леглото като че заплува из стаята, затова седнах на една от мечите кожи на пода и опрях гръб в него.
Питието ми бе силно и неприятно. При всяка нова глътка то все повече ми заприличваше на застояла вода. По средата на чашата бе изрисувано розово ласо с жълти точици. Отпих около един пръст под ласото и поспрях, но когато се канех да сръбна нова глътка, питието отново се бе вдигнало до нивото на ласото.
Гласът на Лени прогърмя в стаята:
- Защо, ах, защо напуснах щата Уайоминг?
Те двамата не спираха да се кълчат дори в интервалите без музика. Усещах как се смалявам, как се превръщам в мъничка черна точица на фона на червено-белите постелки и чамовата ламперия. Почувствах се като дупчица в земята.
Има нещо потискащо в това да гледаш как двама души стават все по-луди един за друг, особено когато си третият в стаята.
Все едно че разглеждаш Париж от експресен влак, който пътува в обратна посока - с всеки изминал миг градът все повече се отдалечава, а теб те обхваща чувството, че ставаш все по-малък и все по-самотен и по-самотен, че със скорост един милион мили в час бягаш от неговите светлини, от неговия бляскав живот.
От време на време Лени и Дорийн се блъскаха и се целуваха, после се откъсваха да отпият дълбока глътка и отново се впиваха един в друг. Реших, че мога да се отпусна и да поспя на мечата кожа, докато Дорийн каже, че е готова да си вървим в хотела.
В тоя миг Лени нададе чудовищен рев. Изправих се веднага. Дорийн бе увиснала на обичката на лявото му ухо и здраво я стискаше между зъбите си.
- Пусни ме, кучка такава!
Лени се свлече надолу, Дорийн се преметна върху рамото му, чашата излетя от рлжата й в широка дъга и се пръсна в чамовата ламперия с глупав звън. Лени продължаваше да реве и да се мята толкова бързо, че не успявах да зърна лицето на Дорийн.