После длетото задълба отново, светлината скокна в главата ми и през плътната, топла и влакнеста тъма нечий глас извика:
- Мамо!
Въздухът струеше и галеше лицето ми.
Долових контури на стая, голяма стая с разтворени прозорци. Възглавницата се бе вдлъбнала под главата ми, тялото ми плуваше без наслада между тънки чаршафи.
Почувствах топлина, нещо като ръка върху челото си. Трябва да съм лежала на слънце. Ако си отворех очите, щях
да видя форми и цветове, надвесени върху ми като медицински сестри.
Отворих очи.
Цареше пълен мрак.
Някой до мен дишаше.
- Не мога да виждам - казах аз.
Един бодър глас отвърна в тъмата:
- Има толкова слепи хора по тоя свят. Все някога ще се ожениш за някой мил слепец.
Човекът с длетото се завърна.
Защо се мъчите? - попитах. - Няма смисъл.
- Не бива да говорите така. - Пръстите му опипаха огромната, болезнена подутина над лявото ми око. Нещо ме отпусна и се появи нащърбен процеп от светлина като дупка в стената. Зад него надникна ръката на човека.
- Виждаш ли ме?
-Да.
- Виждаш ли нещо друго?
Тогава си спомних.
- Нищо не мога да видя. - Процепът се стесни и помръкна. - Аз съм сляпа.
- Глупости! Кой ти каза?
- Сестрата.
Човекът изпъшка. Завърши превръзката над окото ми.
Ти си късметлия, момиче. Зрението ти е абсолютно незасегнато.
- Имаш посещение.
Сестрата ме погледна лъчезарно и изчезна.
Майка ми пристъпи усмихната към леглото. Носеше рокля с изрисувани по нея морави каручки и изглеждаше ужасно.
Следваше я високо, голямо момче. Отначало не можах да го позная, тъй като окото ми едва се отваряше, но после видях, че е брат ми.
- Казаха, че си искала да ме видиш.
Майка ми приседна на ръба на леглото и сложи ръка върху крака ми. Беше изпълнена с любов и укор, затова исках да си върви.
- Не съм казвала такова нещо.
- Казаха, че си ме викала. - Майка ми бе готова да заплаче. Лицето й се свъси и затрепера като бледо желе.
- Как си? - попита брат ми.
Погледнах към майка.
- Все така.
- Имате посетител.
- Не искам никакви посетители.
Сестрата забързано излезе и зашепна нещо на някого в коридора. После влезе отново.
- Настоява много да ви види.
Погледнах към двата жълти крака, стърчащи от непознатата бяла копринена пижама, която ми бяха навлекли. Кожата отпуснато се поклащаше при всяко мое движение, сякаш в нея нямаше мускули, а отгоре й бодеше стърнище къси, гъсти, черни косми.
- Кой е той?
- Някакъв познат.
- Как се казва?
- Джордж Бейкуел.
- Не познавам никакъв Джордж Бейкуел.
- Той казва, че ви познава.
Сестрата отново изчезна и някакво много познато момче влезе с думите:
- Ще имаш ли нещо против, ако седна на крайчеца на леглото ти?
Беше с бяла престилка и от джоба му се подаваше стето- скоп. Сметнах, че е някой познат, предрешен като доктор.
Бях решила да си покрия краката, ако някой влезе, но вече бе твърде късно. Оставих ги да си стърчат както си бяха - грозни и отблъскващи.
„Това съм аз - мислех си. - Такава съм.“
- Спомняш ли си кой съм, Естър?
Погледнах косо към момчето през процепа на здравото си око. Другото още беше затворено, но очният лекар твърдеше, че след няколко дни ще се оправи напълно.
Момчето ме наблюдаваше, сякаш бях ново екзотично животно в зоопарка, и едва се сдържаше да не се разсмее.
- Спомняш ли си кой съм, Естър? - Произнасяше думите бавно, какго се говори на тъпо дете. - Аз съм Джордж Бейкуел. Посещаваме една и съща църква. Едно време ти беше приятелка на моя съквартирант в Амхърст.
Чак сега горе-долу го наместих в съзнанието си. Той витаеше мъгляво из периферията на спомените ми - физиономия, която никога не бих се потрудила да свържа с име.
Какво правиш тука?
- Резидент* съм в тая болница.
Нима бе възможно тоя Джордж Бейкуел да стане лекар така внезапно? Чудех се. Още повече че въобще не ме познаваше. Просто е искал да види как изглежда момиче, достатъчно смахнато, за да посегне на живота си.
Извърнах лице към стената.
- Махай се! - извиках. - Върви по дяволите и не се връщай повече!
- Искам да получа огледало.
Сестрата си тананикаше унесено, докато отваряше чекмедже след чекмедже и натъпкваше новите дрехи - бельо, блузи, поли и пижами, - които майка ми бе донесла в черното лачено куфарче.
- Защо не мога да получа огледало?
Бях облечена в роба на сиви и бели райета, същински дюшеклък, препасана с широк, лъскав, червен пояс, и ме бяха подпрели в един фотьойл.