‘ Лнце, което живее там, където работи. - Б. пр.
- Защо?
Защото е по-добре за теб. - Сестрата хлопна капака на куфарчето с лек трясък.
- Ама защо?
- Защото не изглеждаш особено хубава.
- О, нека само да се видя!
Сестрата въздъхна и отвори най-горното чекмедже. Извади голямо огледало с дървена рамка в същия тон като дървото на бюрото и ми го подаде.
Отначало не схванах нищо. Това въобще не беше огледало, а снимка.
Не можеше да се каже дали лицето на снимката е мъж или жена, защото косата му бе обръсната и отново покарала като четинеста пилешка перушина. Половината от лицето на снимката бе мораво и обезформено в оток, по края моравото преминаваше в зеленикаво и после в пепелявожълто. Устните бяха бледокафяви с розова рана във всеки ьгъл.
Най-изумителното в това лице бе неестественото съчетание на всевъзможни ярки цветове.
Усмихнах се.
Устата на снимката също се разтегна в усмивка.
Миг след трясъка влезе още една сестра. Хвърли поглед към строшеното огледало, после към мен, изправена над слепите бели късове, и избута младата сестра вън от стаята.
- Нали ти казвах - чух думите й.
- Аз само…
- Нали ти казвах\
Слушах без особен интерес. Всеки може да изпусне огледало. Не разбирах защо трябваше толкова да се вълнуват.
Другата, по-старата сестра, влезе отново. Застана със скръстени ръце и поглед, вперен в мен.
- Седем години нещастна любов.
- Какво?
- Казах - сестрата повиши тон, сякаш говореше с глух - седем години нещастна любов.
Младата сестра се върна с лопата и метла и взе да събира блестящите отломки.
- Това е суеверие - отвърнах аз.
- Аха - сестрата се обърна към другата, коленичилата, сякаш не бях в стаята. - Там, където ще я приберат, хубавичко ще се погрижат за нея\
От задния прозорец на линейката гледах как пред погледа ми се нижат познати улици и потъват в зелената лятна далечина. От едната страна седеше майка ми, от другата - брат ми.
Преструвах се, че не разбирам защо ме преместват от нашата болница в градската, за да видя какво ще ми обяснят те.
- Искат да те прехвърят в специално отделение - каза майка ми. - В нашата болница такова отделение няма.
- Тук ми харесваше.
Майка ми сви устни.
- Тогава би трябвало да се държиш по-добре.
- Какво?
- Не трябваше да чупиш огледалото. Тогава може би щяха да те оставят.
Но, разбира се, знаех, че огледалото нямаше нищо общо с моя случай.
Седях в леглото, завита до шия.
- Защо да не ставам? Аз не съм болна.
Визитация - отвърна сестрата. - Може да се става само след визитация. - Дръпна встрани завесите на леглото и видях на съседното легло една дебела млада италианка.
Италианката имаше венец от стегнати здрави букли, които започваха от челото й, издигаха се в помпозен купол и се спускаха като каскада надолу по гърба й. Както и да се помръднеше жената, тази внушителна прическа също се задвижваше, сякаш бе изработена от твърда черна хартия.
Жената ме погледна и се изкикоти.
- Защо си тук? - Не дочака отговор. - Аз съм тук заради моята френско-канадска свекърва. Тя се изкикоти отново. - Мъжът ми знае, че не мога да я понасям, и пак я кани да ни идва на гости, а когато пристигне, езикът ми изскача и не мога да го спра. Откараха ме в „Бърза помощ“ и оттам ме пъхнаха тук - тя понижи глас - заедно е лудите. - После попита: - А твоят случай какъв е?
Извърнах към нея лицето си с моравия оток и зеленото око:
- Аз опитах да се самоубия.
Жената ме изгледа. После чевръсто измъкна от нощното си шкафче някакво филмово списание и се престори, че чете.
Летящите врати срещу леглото ми се разтвориха и вътре нахълта цял отряд млади момчета и момичета в бели престилки, водени от по-възрастен, прошарен мъж.
Всички се усмихваха с широки изкуствени усмивки. Скупчиха се пред моето легло.
- Как се чувствате тази сутрин, мис Грийнуд?
Опитах се да отгатна кой от всички бе продумал.
Мразя да отговарям на тълпа от хора. Когато разговарям с група хора, трябва да избера един, комуто да отвръщам, и до- като говоря, чувствам как останалите ме наблюдават и набират нечестно предимство. Мразя също хората да ми задават жизнерадостни въпроси, когато знаят, че се чувствам като в ада, а отгоре на това да очакват отговор „чудесно“.
- Чувствам се отвратително.
- Отвратително! Хм! - каза някой и едно от момчетата наведе глава с лека усмивка. Друг надраска нещо в бележника си. Трети изписа на лицето си непроницаемост и важно попита:
А защо се чувствате отвратително?
Помислих си, че някои от момчетата и момичетата в тая пъстра група можеха да бъдат колеги на Бъди Уилард. Може би знаеха, че го познавам, и им беше любопитно да ме видят, а после щяха да клюкарстват помежду си. Исках да съм на място, където никой познат не би могъл да дойде.