Не можех да си обясня защо доктор Нолан ми е оставила такова глупаво нещо. Може би искаше да провери дали ще й го върна? Внимателно скътах кибритчето в подгъва на новия си вълнен халат. Ако доктор Нолан ме попита за кибрита, ще й кажа, че съм сметнала клечките за захарни и съм ги изяла.
В съседната стая настаниха нова болна.
Тя бе единствената по-нова от мен в сградата, така че не можеше да знае колко тежко е заболяването ми, както знаеха останалите. Затова реших да вляза при нея и да се сприятелим.
Жената лежеше в леглото с лилаво-червена рокля, прихваната на врата с керамична брошка; роклята се спускаше до средата между коляното и обувките. Имаше ръждивочервена коса, вдигната на кок като на даскалица, и очила с тънки сребристи рамки, привързани за горното й джобче с черен ластик.
- Здравейте - казах с общителен тон и приседнах на ръба на леглото й. - Аз съм Естър, а вие коя сте?
Жената не помръдваше, само гледаше втрещено в тавана. Почувствах се оскърбена. Може би Валери или някой друг са успели да й кажат колко съм луда още щом е постъпила в болницата.
Една сестра подаде глава през вратата.
- А, дошла си да видиш мис Норис. Чудесно! - И отново изчезна.
Не знам колко време седях така, разглеждах жената в ли- лаво-червено и се чудех дали стиснатите й розови устни ще се разтворят, а ако се разтворят, какво ще изрекат.
Най-накрая, без да проговори и без дори да ме погледне, мис Норис преметна крака от другата страна на леглото, нахлузи високите си черни обувки с копчета и излезе от стаята.
Помислих си, че иска да се отърве от мен по деликатен начин. Безшумно и на известно разстояние я последвах по коридора.
Мис Норис достигна вратата на столовата и се спря. По целия път се движеше с изумителна прецизност, като гледаше да стъпва с всеки крак точно по средата на кичестите рози, с които завършваше отстрани шарката на килима. Почака един миг и после внимателно прехвърли крак след крак през прагчето на вратата, сякаш се прекачваше през невидимо, високо до коляно препятствие.
Седна до една от кръглите маси и разгъна върху скута си кърпа за ядене.
До вечерята има още час! - провикна се готвачката от кухнята.
Но мис Норис не отговори. Само гледаше благовъзпитано пред себе си.
Дръпнах един стол, седнах точно срещу нея и също разгънах кърпа. Не говорехме, само седяхме една срещу друга в сближаващо, сестринско мълчание, докато удари гонгът за вечеря.
- Легни каза сестрата. Ще ти бия още една инжекция.
Изтърколих се по корем на леглото и вдигнах полата си.
После смъкнах долнището на копринената пижама.
- Господи! Какво носиш под полата си?
- Пижама. Няма да се мъча да я обличам и събличам непрекъснато.
Сестрата се изкиска, после попита:
- От коя страна? - Това бе стара шега.
Надигнах глава и огледах голите си бутове. Бяха натъртени, с морави, зелени и синкави петна от предишните инжекции. Лявата страна ми се стори по-тъмна.
- Отдясно.
- Ти го каза. - Сестрата заби иглата и аз потрепнах не без удоволствие от лекото убождане. По три пъти на ден ме дупчеха с инжекции и около час след всяка ми даваха чаша сладникав плодов сок, като стояха до мен и чакаха да го изпия.
- Щастливка - каза Валери - Ти си на инсулин.
- Няма резултат.
- О, почакай. При мен имаше. Кажи ми, когато усетиш реакцията.
Но аз, изглежда, въобще не получавах реакция. Само ставах все по-дебела и по-дебела. Вече почти изпълних новите, доста широки дрехи, които майка ми бе купила, и когато погледнех издутия си корем и наедрелите си бедра, си казвах: „Слава богу, че мисис Гини не ме е видяла в тоя вид - все едно че скоро ще раждам.“
- Виждала ли си белезите ми?
Валери повдигна черния си бретон и показа две избледнели резки отстрани на челото, сякаш там си беше пускала рога, но после ги е отрязала.
Разхождахме се из градината на болницата само двете заедно със спортния терапевт. Напоследък все по-често ме пускаха да се разхождам. На мис Норис въобще не й позволяваха да излиза.
Валери ми обясни, че мястото на мис Норис не е в „Ка- план“, а в сградата за по-тежко болни, наречена „Уаймарк“.
- Знаеш ли какви са тези белези? - настояваше Валери.
- Не. Какви са?
- Правиха ми лоботомия.
Погледнах я със страхопочитание и чак сега си дадох отговор за нейното несмутимо, мраморно спокойствие.
- И как се чувстваш?
- Чудесно. Вече не се ядосвам. Преди бях непрекъснато разгневена. Тогава лежах в „Уаймарк“, а сега съм в „Каплан“. Пускат ме да ходя из града на покупки или на кино, със сестра, разбира се.