Сложих изрезките върху бялата покривка на леглото.
- Вземи ги каза Джоун. - Трябва да си ги запазиш в албум.
Сгънах изрезките и ги пъхнах в джоба си.
- Четох за теб - продължи Джоун. - Не само как са те открили, но и всичко преди това, носле си събрах парите, взех самолет и дойдох в Ню Йорк.
- Защо в Ню Йорк?
Просто реших, че ще е по-лесно да се убия в Ню Йорк.
И какво направи?
Джоун се ухили глуповато и протегна ръце с дланите нагоре. Широки, червеникави бразди се диплеха по кожата на китките й като миниатюрна планинска верига.
- От какво са? - Чак сега почувствах, че с Джоун бихме могли да имаме нещо общо.
- Наръгах си юмруците през джама на съквартирантката ми.
- Каква съквартирантка?
- Старата, от колежа. Тя работи в Ню Йорк, а не можах да измисля къде другаде да отседна, след като бях останала почти без пари, и отидох при нея. Родителите ми ме откриха у нея - тя им писала, че се държа особено, баща ми пристигна и си ме отведе.
- Но сега ти няма нищо - констатирах аз.
Джоун ме изгледа е ясните си кристално сиви очи.
- Надявам се - каза тя. - Ти не си ли?
Бях заспала след вечерята.
Разбудих се от силен вик. Мисис Банистър, мисис Ба- нистьр, мисис Банистър, мисис Банистър. Щом се окопитих от съня, видях, че удрям с юмруци по един от стълбовете на леглото и крещя. Тънката, суха фигура на мисис Банистър, нощната сестра, се появи тичешком.
- Чакай, не искаме да чупиш леглото!
Тя разкопча каишката на часовника ми.
- Какво става? Какво се е случило?
Лицето на мисис Банистър се разкриви в усмивка.
- Ти получи реакция.
- Реакция?
- Да, как се чувствуваш сега?
Странно. Някак по-лека и въздушна.
Мисис Банистър ми помогна да седна в леглото.
Ще се почувстваш още по-добре. След мъничко. Искаш ли чаша топло мляко?
Да.
Когато мисис Банистър поднесе чашата към устните ми, разбърках горещото мляко с езика си и го опитах с наслада, както бебето опитва зърното на майка си.
- Мисис Банистър ми каза, че си получила реакция. - Доктор Нолан седна във фотьойла до прозореца и извади мъничка кутийка кибрит. Кутийката беше същата като онази, която бях скрила в подгъва на халата си. Дори за миг се почудих дали сестрата не я е намерила там и тихомълком я е върнала на доктор Нолан.
Доктор Нолан драсна клечица кибрит. Лумна топъл жълт пламък и тя го всмукна в цигарата си.
- Мисис Б. казва, че се чувстваш по-добре.
- Чувствах се наистина за известно време. Сега съм както преди.
- Имам новина за теб.
Зачаках. Всеки ден напоследък, не знам точно колко, прекарвах сутрин, следобед и вечер върху шезлонга в нишата, загърната в бялото си одеяло, и се преструвах, че чета. Имах мъглявото предчувствие, че доктор Нолан ми отпуска известен брой дни, след което ще каже също като доктор Гордън: „Жалко, не показваш никакво подобрение; според мен най-добре да преминем към шокова терапия…“
- Е, не искаш ли да я чуеш?
- Кое? - отвърнах глухо и се стегнах.
- Няма да допускаме при теб посетители известно време.
Зяпнах доктор Нолан с удивление.
- Това е чудесно.
- Предполагах, че ще останеш доволна. - Тя се усмихна.
После отместих очи към кошчето за отпадъци до бюрото ми. Доктор Нолан също погледна натам. От него стърчаха кървавочервените пъпки на десетина рози с дълги дръжки.
Тоя следобед майка ми бе идвала да ме види.
Тя бе само една брънка от дългата върволица посетители - бившия ми началник, дамата богословка, с която се разходихме в градината и гя ми говори за мъглата, дето в Библията се вдига от земята, че мъглата е грешка и бедите ми идват оттам, че вярвам в нея, но щом престана, тя ще се разпръсне и аз ще осъзная, че винаги съм била добре; учителя ми по английски от гимназията, който дойде и се опита да ме научи да играя на анаграми, понеже вярваше, че това ще съживи моя интерес към думите; и накрая самата Филомена Гини, която изрази недоволство от лечението, което ми прилагат, и непрекъснато втълпяваше това на персонала.
Ненавиждах тези посещения.
Седях си в къта за почивка или в стаята, а усмихнатата сестра се появяваше и обявяваше посетителите един след друг. Веднъж дори доведоха пастора на Унитарианската църква, когото никога ие съм понасяла. Той през цялото време бе ужасно нервен и аз съзнавах, че ме мисли за безнадеждно откачена, за- щото му казах, че вярвам в пъкъла и че някои хора като мен например трябва да живеят в ада, преди да умрат, та да наваксат, тъй като ще го пропуснат след смърт га си, понеже не вярват в задгробния живот, и че всичко, в което вярва човек, се сбъдва след смъртта му.