Забелязах обаче с привичната небрежност, е която забелязваме цвета на очите на някого, че гърдите иа Дорийн са изхвръкнали от роклята й и се подрусват като налети кафяви пъпеши, докато тя се виеше по корем върху рамото на Дени и крещеше, вирнала крака високо във въздуха; после двамата се разсмяха, взеха да се укротяват и докато Лени се мъчеше да я ухапе по бедрото през роклята, аз се изнизах от стаята, преди още нещо да се е случило, а по стълбите се спуснах, като обгърнах с две ръце перилата и почти се плъзгах до долу.
Чак когато се изтърсих на улицата, разбрах, че апартаментът на Лени е бил с климатична инсталация. Тропическият, горещ задух, който тротоарите бяха поглъщали цял ден, ме удари в лицето като последна обида. Не знаех къде, по дяволите, се намирам.
В първия миг ми хрумна да помахам на такси и да отида на забавата, но после се отказах, тъй като нищо чудно танците да бяха вече свършили, а не ми се искаше да се озова в някой салон, празен като хамбар и обсипан с конфети, угарки и смачкани салфетки.
Внимателно се придвижих до най-близкия ъгъл, като опипвах с пръст стените на сградите от лявата ми страна, за да се крепя.
Погледнах уличната табелка. После извадих плана на Ню Йорк. Намирах се на точно четиридесет и три пресечки в права посока и на пет пресечки по перпендикуляр от моя хотел.
Ходенето пеша никога не ме е плашило. Просто тръгнах в съответната посока, като броях пресечките със свито сърце, и когато влязох във фоайето на моя хотел, бях съвършено трезва, само краката ми бяха леко подути, но за това аз съм си виновна, тъй като не бях обула чорапи.
В празното фоайе висеше само дежурният администратор, задрямал до стелажа с ключовете и смълчаните телефони.
Вмъкнах се в асансьора и натиснах копчето на моя етаж. Вратите се разтегнаха и затвориха като беззвучен акордеон. Изведнъж ушите ми бръмнаха и видях пред себе си огромна китайка с размазана чернилка под очите, която идиотски се пулеше насреща ми. Разбира се, бях сама в асансьора. Ужасих се, като разбрах колко сбръчкана и съсипана съм изглеждала.
В коридора не срещнах жива душа. Пъхнах се в стаята си. Беше задимена. Отпърво помислих, че тоя пушек е нахлул право от небето като един вид възмездие, но после се сетих, че навярно се дължи на цигарата на Дорийн, и натиснах копчето за отдушника. Прозорците бяха монтирани така, че не можеха да се отварят истински, за да не се надвесваш и надничаш навън, което, кой знае защо, ме вбесяваше.
Застанах отляво на прозореца и като долепих буза в рамката, видях пред себе си града чак до зданието на ООН, което се рееше в мрака като някакъв зелен марсиански кошер. Виждах плъзгащите се бели и червени светлини по уличните платна и светлините на мостове, чиито названия не знаех.
Тишината ме угнетяваше. Това не бе тишината на тишината. Това бе моята собствена тишина.
Отлично знаех, че колите вдигат шум, че хората в тях и зад осветените прозорци на сградите разговарят, че реката бучи, но аз не чувах нищо. Градът висеше пред моя прозорец, плосък като плакат, бляскав и пулсиращ, но все едно, можеше и да го няма, независимо от добрините, които ми бе сторил.
Порцеланово белият телефон до леглото би могъл да ме свърже със света, но той стоеше вцепенен като глава на мъртвец. Помъчих се да си припомня хората, на които бях казала телефонния си номер, за да си направя списък на евентуалните обаждания, които бих могла да очаквам. Сетих се обаче, че бях дала номера само на майката на Бъди Уилард, за да го съобщи на неин познат, симултанен преводач в ООН.
От гърдите ми изригна отсечен, сух смях.
Можех да си представя що за човек е симултанният преводач, с когото мисис Уилард щеше да ме запознае, след като винаги бе искала да ме омъжи за Бъди, който сега се лекуваше от туберкулоза нейде из северните части на щата Ню Йорк. Тя дори бе уредила да ме вземат през лятото за сервитьорка в санаториума, та Бъди да не бъде самотен. И тя, и синът й не можаха да проумеят защо вместо санаториума предпочетох Ню Йорк.
Огледалото над тоалетката ми се струваше леко разкривено и прекадено сребристо. В него лицето ми беше като отражение в капка зъболекарски живак. Хрумна ми да се пъхна в чаршафите и да направя опит да поспя, но това бе все едно да запечаташ омърляно и измачкано писмо в чист, новичък плик. Реших най-накрая да взема гореща вана.
Сигурно има малко неща, които една топла вана не би могла да излекува, но те не са ми известни. Когато съм толкова тъжна, че не ми се живее, когато съм изнервена и не мога да заспя, когато съм влюбена в човек, когото няма да видя цяла седмица, аз рухвам до краен предел и тогава решавам: „Ще си взема една гореща вана.“