Ненавиждах тези посещения - създаваха ми чувството, че гостите сравняват вида ми с мазна, щръкнала коса с предишния ми облик и с това, което те искаха да съм. Знаех, че си тръгват напълно смутени.
Бях сигурна, че ако ме оставят на мира, ще си поогдъхна.
Най-противна от всички бе майка ми. Тя никога не ме кореше, а непрекъснато ме умоляваше с печално изражение да й кажа какво лошо е сторила. Била сигурна, че докторите я мислели донякъде за виновна, защото й задавали разни въпроси относно хигиенното ми възпитание, а тя ме била възпитала съвършено още от дете и досега не съм й била създавала никакви грижи.
Днес следобед тя ми бе донесла розите.
- Запази ги за погребението ми бях й казала.
Лицето й се сбърчи и тя едва не се разплака.
- Но, Естър, не си ли спомняш какъв ден е днес?
- Не.
Помислих си, че може би е Празникът на любовта.
- Твоят рожден ден.
Тогава именно скокнах и напъхах розите в кошчето.
- Глупаво беше от нейна страна казах на доктор Нолан.
Тя кимна. Изглежда, разбираше какво имам предвид.
- Мразя я - казах и изчаках ударът да отзвучи.
Но доктор Нолан само се усмихна, сякаш нещо много, много я зарадва, и каза:
- Така и предполагах.
- Ти днес си истинска щастливка.
Младата сестра вдигна подноса от закуската и ме остави, загърната в бялото одеяло като пътник, който седи на корабната палуба, за да подиша морски въздух.
- Защо да съм щастливка?
- Ами не знам дали трябва да ти кажа, но днес ще те местят в „Белсайс“. - Сестрата ме загледа с очакване.
- „Белсайс“? Не мога да отида там.
- Защо?
- Не съм готова. Не съм достатъчно здрава.
- Напротив, съвсем си здрава. Щяха ли да те местят, ако не беше здрава?
След като тя излезе, аз се опитах да разгадая този нов ход на доктор Нолан. Какво се стараеше да докаже? Аз не се бях променила. Нищо не се бе променило. А „Белсайс“ бе отделението за най-възстановените. От него хората се връщаха на- право на работа, в училище или по домовете си.
Джоун беше за „Белсайс“. Джоун с нейните книги по физика, с нейните голф клубове, ракети за бадминтон и задъхан глас. Джоун, която представляваше разделителната пропаст между мен и почти оздравелите. Откак тя напусна „Каплан“, аз последвах възхода й по стълбицата на заведенията за душевноболни.
Джоун имаше право на разходки, Джоун имаше право да ходи на покупки, Джоун имаше право да излиза из града. Тези вести за Джоун се трупаха на малка горчива буца в сърцето ми, макар да ги посрещах с привидна радост. Джоун бе сияйният двойник на моето предишно аз, нарочно създаден, за да ме преследва и измъчва.
Сигурно, докато стигнех до „Белсайс“, Джоун щеше вече да е на свобода.
Дано поне в „Белсайс“ забравя шоковата терапия. В „Ка- план“ много от жените ходеха на шокови процедури. Веднага познавахме кои са били в шоковото, защото не закусваха с нас. Правеха им шоковете, докато ние закусвахме по стаите си, а после, кротки и изтощени, те идваха в хола, водени като прохождащи дечица от сестрите, и там им даваха да закусят.
Всяко утро, щом чуех сестрата да тропне с подноса по вратата, аз се изпълвах с безгранично облекчение, защото разбирах, че за днешния ден съм избягнала опасността. Недоумявах откъде доктор Нолан знае, че по време на шока болният заспива, когато на нея не са й го прилагали. Откъде знае, че болният не се прави на заспал, а през цялото време усеща в себе си непоносимия тътен и сините волтови дъги?
Звуци на пиано долетяха от дъното на коридора.
По време на вечерята стоях смирено, заслушана в разговорите на жените от Белсайс. Те всички бяха модно облечени, старателно гримирани, а някои бяха дори омъжени. Едни бяха ходили из града по покупки, други се връщаха от гостуване при близки и на вечерята непрекъснато си подхвърляха шеги и закачки, свързани с тези посещения.
- Ще звънна на Джек - заговори една жена на име Диди, - но се боя, че няма да си е вкъщи. Разбира се, знам точно къде да му позвъня, ако искам да го намеря. Там ще е с положителност.
Дребничката, жива блондинка на масата ми се засмя.
- Днес аз почти доведох доктор Лоринг, докъдето исках. - Сините й опулени очи се ококориха като на кукла. - Не бих имала нищо против да заменя стария Пърси за някой нов модел.
В отсрещния край на стаята седеше Джоун и поглъщаше с вълчи апетит своя колбас с печени домати. Тя се чувстваше съвсем добре сред тези жени, а към мен се отнасяше хладно, дори с леко презрение, като с по-нискостояща далечна позната.