Легнах си веднага след вечеря, но тогава чух звуците на пианото и си представих как Джоун, Диди и Лубел, блондинката, както и останалите клюкарстват и се смеят по мой адрес. Сигурно споделяха колко е отвратително да има сред тях такива като мен, когато истинското ми място е в „Уаймарк“.
Реших да сложа край на гадните им разговори.
Повлякох небрежно одеялото си като шлейф и тръгнах по посока на светлината и веселата глъчка.
До края на вечерта слушах как Диди дрънка на рояла някакви евои песнички, а останалите играеха бридж или си бърбореха също както в спалните помещения на колежа, само че възрастта на жените тук надхвърляше с десетина години студентската.
Една от тях - едра, висока, с прошарени коси и гръмлив дебел глас, казваше се мисис Савидж - е учила във „Васар“. Личеше си веднага, че е дама от висшето общество, защото говореше само за дебютантки. Май че имаше две или три дъщери, които тази година щели да са дебютантки, а тя им провалила дебютантския бал, като постъпила в приюта за душевноболни.
Диди свиреше една своя песен, наречена „Млекарят“, и всички твърдяха, че трябва да я публикува щяла да стане много популярна. Отначало издрънкваше кратък мотив, който представляваше как малкото пони бавно удря с копитца в земята, сетне се разливаше нов мотив - млекарят си подсвиркваше, а после двата се преплитаха в един.
- Тази песен е много хубава - намесих се с непринуден тон.
Джоун се бе облегнала върху пианото и разлистваше последния брой на някакво модно списание, а Диди й се усмихваше, сякаш двете криеха някаква обща тайна.
О, Естър - заговори Джоун и задържа броя в ръцете си, - нима това си ти?
Диди престана да свири.
- Дай да погледна.
Тя грабна списанието, загледа се в страницата, която Джоун й посочи, сетне отново погледна в мен.
- О, не е - каза Диди. - Не е тя положително. - Пак погледна към списанието и после към мен: - В никакъв случай!
- Ами, това си ти, Естър, нали? - повтори Джоун.
Лубел и мисис Савидж се понесоха към нас и давайки вид,
че знам за какво става дума, аз съшо се придвижих към пианото.
В списанието имаше снимка на момиче във вечерна рокля от пухкава бяла материя, без презрамки, устните му разтегнати докрай в усмивка, а около него цяла група момчета. Момичето държеше чаша с прозрачно питие и сякаш бе приковало поглед към нещо зад мен, малко вляво от рамото ми. Усетих във врата си лек дъх. Извърнах се.
Нощната сестра се бе приближила незабелязано и безшумно на меките си каучукови подметки.
- Без майтап - каза тя, - наистина ли си ти?
- Не, не съм аз. Джоун греши. Друго момиче е.
- О, кажи, че си ти! - извика Диди.
Но аз се направих, че не я чувам, и й обърнах гръб.
Лубел помоли сестрата да остане като четвърти играч на бридж и аз притеглих стола си да гледам, макар че си нямах понятие от бридж: в колежа не ми остана време да се науча, както си позволяваха това богатите момичета.
Зяпах в безизразните лица на попове, валета и дами и слушах как сестрата разказваше за трудния си живот.
- Вие, момичета, не знаете какво значи да работиш на две места говореше тя. - Нощно време съм при вас…
Лубел се изкикоти:
- О, ние сме кротички. Най-добричките от всички, нали знаете?
- Вие наистина сте добри. - Сестрата почерпи всички с пакетче ментова дъвка и обели станиола от една розова дъвка за себе си. - Вие сте добри, само че ония откачалки от държавната болница ме съсипват от умора.
- И в двете клиники ли работите? - запитах с внезапен интерес.
- Казвам ви - сестрата ме погледна остро и веднага познах, че според нея нямам работа в „Белсайс“, - там не бихте издържали и един миг, лейди Джейн.
Стори ми се странно сестрата да ме нарича лейди Джейн, след като прекрасно знаеше истинското ми име.
- Защо? - продължавах да разпитвам.
- О, там не е гака хубаво, както при вас. Тук е истински извънградски клуб. А ония там нямат нищичко. Нито трудова терапия, нито разходки…
- Защо да нямат разходки?
Няма достатъчно нер-со-нал. - Сестрата спечели взят- ката и Лубел изпъшка. - Повярвайте ми, дами, когато събера достатъчно банкноти да си купя кола, напускам!
- И оттук ли ще напуснете? - полюбопигства Джоун.
- Естествено. Отсега нататък само на частно. Ако имам настроение…
Но аз бях престанала да слушам.
Реших, че сестрата е била инструктирана да ми подскаже моята алтернатива. Или трябваше да се възстановя, или щях да пропадам все повече и повече като изгаряща, а после изгоряла звезда от „Белсайс“ в „Каплан“, в „Уаймарк“ и накрая - след като доктор Нолан и мисис Гини се откажат от мен - ще стигна в държавната болница до нас.