- Но аз ти казвам - отвърна доктор Нолан. - Дойдох нарочно рано, за да ти кажа и сама да те отведа.
Загледах я през подпухналите си клепачи.
- А защо не ми казахте снощи?
- Мислех, че няма да мигнеш. Ако знаех…
- Вие обещахте да ми кажете…
- Слушай, Естър - поде доктор Нолан. - Аз ще дойда с теб. Ще бъда там през цялото време и всичко ще стане така, както ти бях обещала. Ще бъда до теб, когато се разбудиш, и пак аз ще те отведа обратно в стаята.
Погледнах я. Стори ми се много разтревожена.
Помълчах, после казах:
- Обещайте ми, че ще бъдете при мен.
- Обещавам…
Доктор Нолан извади бяла кърпичка и избърса лицето ми. После ме подхвана под ръка като стара приятелка, помогна ми да се изправя и тръгнахме по коридора. Одеялото се омотаваше в краката ми, затова го оставих да падне, но доктор Нолан се направи, че не забелязва. Минах покрай Джоун, която излизаше в тоя миг от стаята си, и й хвърлих многозначителна презрителна усмивка, а тя се шмугна вътре и изчака да отминем.
Доктор Нолан отключи една врата в дъното на коридора и ме поведе по някакви стъпала надолу към загадъчните подземни коридори, където сложна плетеница от тунели и проходи свързваше сградите на болницата.
Стените лъщяха, облицовани с бели клозетни плочки, и голи крушки висяха от черния таван. Носилки и колички стояха подпрени тук-таме върху съскащите и гъргорещи тръби, които пълзяха и се разклоняваха по лъскавите стени в сложна нервна система. Бях увиснала върху ръката на доктор Нолан с цялата си тежест и от време на време тя ме притискаше окуражително.
Най-после стигнахме една зелена врата, на която пишеше с черни букви „Електротерапия“. Отдръпнах се, доктор Нолан почака. После казах:
- Хайде, всичко да се свършва! - И влязохме.
В чакалнята - освен нас с доктор Нолан - се намираха един блед пациент с вехт винен халат и придружаващата го сестра.
Искаш ли да поседнеш? - Доктор Нолан посочи към дървена пейка. Краката ми бяха натежали като олово и сметнах, че ще бъде ужасно трудно да се повдигна после, когато дойдат хората от шоковото.
- Предпочитам да стоя.
Най-накрая една висока, зловеща жена с бяла престилка влезе от вътрешната врата. Мислех, че ще вкара мъжа с вълнения халат, защото той беше пръв, затова се стреснах, когато тя пристъпи към мен.
- Добро утро, доктор Нолан - каза жената и сложи ръка на рамото ми. - Това ли е Естър?
- Да, мис Хюи. Естър, това е мис Хюи, тя ще бъде много внимателна с теб. Разказана съм й всичко.
Имах чувството, че жената е висока над два метра. Тя приветливо се наклони към мен и забелязах, че лицето й, с два изхвръкнали напред зъба по средата, някога е било надупчено от гнойни пъпки. Напомняше ми карта на лунната повърхност с всичките й кратери.
Мисля, че можем веднага да започнем, Естър - каза мис Хюи. - Мистър Андерсън не би имал нищо против да почака, нали, мистър Андерсън?
Болният не продума и така, обгърната от мис Хюи през рамо и последвана от доктор Нолан, аз влязох в кабинета.
Примижах, защото гледката ме ужасяваше, и през тесните отвори на очите видях високото легло с белите изопнати чаршафи, машината отзад и човека с маска на лицето зад машината - не можеше да се познае дали е мъж или жена, - както и други хора с маски от двете страни на леглото.
Мис Хюи ми помогна да се кача и да легна по гръб.
- Говорете ми - помолих аз.
Мис Хюи заговори с тих, успокояващ глас, втривайки някакъв мехлем на слепоочията ми, после прикачи малките електрически бутончета от двете страни на главата ми.
- Всичко ще мине чудесно, нищо няма да почувстваш, само лапни… - Тя постави нещо на езика ми, аз го лапнах в уплаха и тъмната река на мрака ме изличи, сякаш бях тебеширена чертичка върху черна дъска.
- ЕСТЪР!
Изплувах от дълбок, упояващ сън и първото нещо, което видях, бе лицето на доктор Нолан, разлюляно пред очите ми, което ме зовеше:
- Естър, Естър!
Потърках очи с вяла ръка.
Зад доктор Нолан зърнах тялото на жена в омачкан халат на черни и бели карета, захвърлена върху едно легло така, сякаш бе пусната от голяма височина. Но преди да доловя нещо повече, доктор Нолан ме изведе през една врата на чист въздух и открито синьо небе.
Страхът и напрежението бяха изчезнали. Чувствах се изненадващо спокойна. Стъкленият похлупак висеше на няколко стъпки над главата ми. Аз бях на открито, в пряк допир със свежия въздух.
- Стана така, както ти казах, нали? - запита доктор Нолан, докато крачехме обратно към „Белсайс“ по хрупкащите под нозете ни кафяви листа.
-Да.
- Ето, така ще бъде винаги - уверено каза тя. - Ще отиваш на шокова терапия три пъти седмично - вторник, четвъртък и събота.