Поех дълбока глътка въздух.
- Колко време?
- Това зависи - отвърна доктор Нолан - от теб и мен.
Хванах сребърния нож и счупих върха на вареното яйце. Оставих ножа и го загледах. Опитах се да си спомня защо толко-
ва съм обичала ножове, но съзнанието ми се изплъзна от примката на мисълта и увисна като птичка насред празен небосклон.
Джоун и Диди стояха заедно на пейката до пианото и Диди учеше Джоун да свири втория глас на популярна песен, а тя свиреше първия.
Мислех си колко е печално, че Джоун има такъв конски вид, с едри зъби и очи като два изпъкнали сини камъка. Ами да, тя не би могла да задържи момче като Бъди Уилард. А мъжът на Диди сигурно живееше с някоя любовница, от което тя злобееше като стара, проскубана котка.
- И-мам пис-мо - припя Джоун и тикна рошавата си глава в стаята ми.
- Браво на теб - не отместих очи от книгата. Откакто свършиха шоковите сеанси след кратка поредица от пет и ми разрешиха да излизам в града, Джоун се въртеше около мен като огромна, задъхана плодова муха - сякаш сладостта на възстановяването беше нещо, от което тя можеше да смуче жизнени сокове дори от разстояние. Бяха й отнели книгите по физика, сиво-кафявите бележници със спираловидни телчета, изписани с лекции, които изпълваха стаята й, и я ограничиха да излиза само в парка.
- Не искаш ли да знаеш от кого е?
Джоун се вмъкна вътре и седна на леглото ми. Исках да й кажа да се маха, да върви по дяволите, защото тръпки ме побиваха от нея, но не можех да го сторя.
- Кажи. - Сложих пръст в книгата и я притворих. - От кого е?
Джоун измъкна от джоба на полата си бледосин плик и го
размаха, сякаш за да ме подразни.
- Виж ти какво съвпадение! - възкликнах.
- Съвпадение?
Отидох до бюрото си, извадих един бледосин плик и го размахах пред Джоун като кърпичка при раздяла.
- И аз получих писмо. Любопитно дали са еднакви.
- Той е по-добре - каза Джоун. - Излязъл е от болницата.
Последва кратко мълчание.
- Ти ще се омъжиш ли за него?
- Не отвърнах. - А ти?
Джоун се ухили едва доловимо.
- Аз въобще не съм го харесвала кой знае колко.
- Така ли?
- Да, харесваше ми семейството му.
- Искаш да кажеш мистър и мисис Уилард?
- Да. - Думите на Джоун пролазиха по гърба ми като мравки. Обичах ги. Ьяха толкова мили, толкова щастливи, не каго моите родители. Аз често ги посещавах… - тя се спря - преди да се появиш ти.
- Съжалявам. - После добавих: - Защо не продължи да ги посещаваш, щом толкова си ги харесвала?
- О, не можех. След като ти вече се срещаше е Бъди… Щеше да изглежда… нали разбираш… смешно.
Позамислих се:
- Сигурно.
- А ти - поколеба се Джоун - ще му позволиш ли да те посети?
- Не знам. - В първия миг реших, че ще е отвратително Бъди да ме посети в лудницата - вероятно би дошъл само да злорадства и да си бъбри с докторите. Но после сметнах, че това е една възможност да го поставя на място, да го отхвърля въпреки факта, че нямам друг, да му кажа, че не съществува никакъв симул- танен преводач, никой, но че и Бъди не е човек за мен, престанала съм да държа на него. - А ти?
- Да - задъхано отвърна Джоун. - Може би ще доведе и майка си. Ще го помоля да доведе майка си…
- Майка си?
Джоун се нацупи.
- Аз харесвам мисис Уилард. Тя е великолепна, великолепна жена. За мен е била истинска майка.
Представих си мисис Уилард с нейните пъстри вълнени костюми, огромни обувки и мъдрите й майчински сентенции. Мистър Уилард бе нейното момченце и гласът му бе тъничък и ясен като на дете. Джоун и мисис Уилард. Джоун… и мисис Уилард.
Тази сутрин бях почукала на вратата на Диди, за да й поискам няколко двугласни нотни листа. Почаках мъничко и тъй като никой не ми отговори, реших, че Диди е излязла, мога сама да си взема нотите от бюрото, затова натиснах бравата и влязох в стаята й.
В „Белсайс“, дори в „Белсайс“, вратите имаха ключалки, но болните нямаха ключове. Затворената врата означаваше уединение и се смяташе заключена. Човек почукваше веднъж, почукваше втори път и отминаваше. Точно това си спомних, като пристъпих в дълбоката, ухаеща на мускус тъма в стаята, където очите ми, заслепени от силната светлина в коридора, не видяха нищо.
Когато посвикнах с мрака, забелязах някаква фигура да се надига от леглото. После някой тихичко се изкикоти. Фигурата приглади косите си и две воднисти, прозрачни очи ме загледаха през здрача. Диди се отпусна отново върху възглавницата, босонога изпод зеления вълнен халат, и ме наблюдаваше с подигравателна усмивчица.
- Аз просто исках… - понечих да обясня.
- Знам - отвърна Диди. - Нотите.