- Наздраве! - повдигнах чашата с ябълков сайдер и се пукнахме. Въпреки големите ми задръжки спрямо Джоун аз си мислех, че винаги ще я ценя. Сякаш и двете бяхме насилени от някакви непреодолими обстоятелства, нещо като война или като чумна епидемия, да обитаваме наш собствен свят. - Кога напускаш?
- На първо число.
- Хубаво.
Изведнъж Джоун се натъжи.
- Ти ще идваш да ме виждаш, нали, Естър?
- Разбира се.
Но си помислих: „Едва ли.“
- Боли - казах. - Трябва ли да ме боли?
Ъруин не отговори. После промълви:
- Понякога боли.
Срещнах Ъруин на стълбите на Уайднъровата библиотека. Стоях на най-горното стъпало, гледах червените тухлени сгради, които ограждаха пот ъналия в сняг двор, и тъкмо се готвех да хвана трамвая за клиниката, когато един висок млад мъж, доста грозноват, с очила, но с интелигентно лице, се приближи и запита:
- Бихте ли ми казали колко е часът?
Погледнах часовника си:
- Четири и пет.
Тогава той прехвърли в другата си ръка товара книги, който държеше пред себе си като поднос с храна, и показа кокалестата си китка.
- Но защо, вие имате часовник?
Той погледна печално часовника си. Повдигна го и го разтърси до ухото си.
- Не работи. - И се усмихна подкупващо. - Вие накъде отивате?
Готвех се да му отвърна: „Обратно в лудницата“, но младежът ми се стори приличен, затова промених намерението си и отговорих:
- Вкъщи.
- Искате ли преди това да изпием едно кафе?
Поколебах се. Трябваше да се прибера в клиниката за вечеря и не ми се искаше да закъснявам точно сега, когато бях така близко до изписването си.
- Едно съвсем мъничко кафе?
Реших да изпробвам новата си, нормална личност пред този човек, който в процеса на колебанията ми успя да съобщи, че се казва Ъруин и е доста добре платен преподавател по математика, затова накрая казах:
Съгласна съм - и се постарах да изравня крачката си с неговата надолу по дългите, застлани с ледена коричка стъпала.
Чак след като видях кабинета на Ъруин, реших да го прелъстя.
Ъруин живееше в мрачен, но удобен приземен апартамент на една от затънтените улички извън Кеймбридж и ме откара там - за чаша бира, както каза, след три горчиви кафета в едно студентско кафене. Седяхме в кабинета му на кафяви кожени кресла, заобиколени от камари прашни, неразбираеми книги с огромни формули, красиво изписани по страниците като поеми.
Тъкмо бях вкусила от бирата си - не обичах студена бира посред зима, но приех чашата, за да се хвана за нещо и звънецът иззвъня.
Ъруин като че се смути:
- Боя се, че може би е дама.
Той имаше особения старовремски навик да нарича жените дами.
- Много хубаво, много хубаво - отвърнах с широк жест. - Покани я.
Ъруин поклати глава.
- Ще се смути от теб.
Усмихнах се към кехлибареното кръгче студена бира.
Звънецът екна отново с категоричен звън. Ъруин стана и отиде да отвори. Моментално щом изчезна, аз се вмъкнах в банята и скрита зад мръсните щори в алуминиев цвят, наблюдавах маймунското лице на Ъруин в процепа на вратата.
Едра жена с големи гърди, върху които беше навлякла още по-грамаден пуловер от естествена вълна, с виолетови панталони, черни ботинки на висок ток и е астраганена подплата, със също такава астраганена шапка токче, изпускаше облачета бели, нечути думи в зимния въздух. Гласът на Ъруин долиташе до мен през мразовития коридор.
- Съжалявам, Олга… Работя, Олга… Не, грешиш, Олга.
През всичкото време червените устни на жената се движеха и думите, превърнати в бяла пара, изчезваха сред голите клонки на люляка до входната врата. Накрая се чу:
- Може би, Олга… Довиждане, Олга.
Възхитих се от безпределната, просторна като степ и облечена във вълна гръд на Олга, оттеглила се от тясното ми зрително поле и заслизала по скърцащата дървена стълба с някаква особена горчивина, изписана на устните.
- Предполагам, че тук, в Кеймбридж, имаш безброй любовни приключения - казах весело на Ъруин, като набодох един охлюв в подчертано френския местен ресторант.
- Изглежда - призна Ъруин с лека и свенлива усмивка, - изглежда, се погаждам с дамите.
Повдигнах празната охлювена черупка и отпих билков зеления сок, който я пълнеше. Не знаех дали е хранителен, но след толкова месеци здравословна и еднообразна диета в болницата жадувах за нещо по-пикантно.
Бях се обадила на доктор Нолан от автомата в ресторанта и поисках разрешение да прекарам нощта в Кеймбридж при Джоун. Разбира се, нямах представа дали Ъруин щеше отново да ме покани в апартамента си след вечеря, но си помислих, че щом като се отърва от едрата дама, съпруга на негов колега, перспективите изглеждат обещаващи.