- О, ще ви оправя, и то чудесно.
Леко потропване на вратата ме разбуди. Минаваше полунощ и клиниката за душевноболни се бе смълчала като смъртта. Кой ли чука по такова късно време?
- Влез! - И запалих нощната лампа.
Вратата щракна, открехна се и в отвора се появи енергичната тъмнокоса глава на доктор Куин. Изгледах я с изумление, защото, макар да я познавах и често да й кимах за поздрав из коридорите на клиниката, никога не бях разговаряла с нея.
- Мис Грийнуд, мога ли да вляза за миг?
Аз кимнах.
Доктор Куин пристъпи и тихо затвори вратата след себе си. Беше в един от морскосините си безупречни костюми със семпла снежнобяла блузка и остроъгълно деколте.
- Съжалявам, че ви безпокоя, особено в този час на нощта, но, струва ми се, вие бихте могли да ни помогнете за Джоун.
Очаквах доктор Куин да ме упрекне за завръщането на Джоун в клиниката. Аз все още не бях сигурна дали Джоун е разбрала истината за посещението ни в „Бърза помощ“, но само след няколко дни тя се върна да живее в „Белсайс“, като запази правото си да се движи свободно.
- Готова съм да направя каквото мога - казах на доктор Куин.
Тя приседна на крайчеца на леглото ми опечалена.
- Искаме да я открием. Смятаме, че бихте ни подсказали къде би могла да бъде.
Изведнъж ми се дощя да нямам нищо общо с Джоун.
- Не знам - отговорих хладно. - Няма ли я в стаята й?
Вечерният час в „Белсайс“ отдавна бе отминал.
- Не, Джоун имаше разрешение за кино тази вечер, но все още не се е върнала.
- С кого отиде?
- Беше сама. - Доктор Куин замълча. - Имате ли представа къде би могла да прекара нощта?
- О, тя непременно ще се върне. Нещо я е задържало. - Но не проумявах какво може да задържи Джоун в скучния нощен Бостън.
Доктор Куин поклати глава.
- Последният трамвай мина преди час.
Може да се върне и с такси.
Доктор Куин въздъхна.
- Обадихте ли се на онова момиче, Кенеди? - продължих аз. - Където Джоун живееше преди.
Доктор Куин кимна.
- А на родителите й?
- О, тя никога не се отбива там… но все пак позвънихме и на тях.
Доктор Куин отново замълча, сякаш се мъчеше да надуши някаква улика в стаената стая. После каза:
- Добре, ще направим каквото можем! - И излезе.
Изгасих лампата и се опитах да заспя, но лицето на Джоун изплува пред очите ми, безплътно, грейнало в блажена усмивка. Струваше ми се дори, че чувам как гласът й шумоли и глъхне в тъмата, но после разбрах, че това е нощният вятър сред клоните на дърветата…
Друго почукване ме събуди в заскреженото сиво утро.
Този път отворих сама.
Беше пак доктор Куин. Стоеше мирно като войник на строево учение, но целият й силует изглеждаше някак размазан.
- Реших, че трябва да знаете - заговори тя. - Джоун е намерена.
Употребата на страдателен залог накара кръвта ми да замре.
- Къде?
- В гората, край заледените езерца…
Отворих уста, но не можах да издам звук.
- Един от нашите санитари я открил сега, като идвал на работа…
- Но не е…
- Мъртва - каза доктор Куин. - Обесила се.
Пресен сняг застла двора на клиниката - не плах валеж, а силен януарски навей, който достига човешки бой и затваря училища, учреждения и църкви, като за ден-два оставя в бележниците, календарите и тефтерчетата полета, чисти от ангажименти.
След седмица, ако преминех успешно беседата с учителския съвет, черният автомобил на Филомена Гини щеше да ме понесе на запад и стовари пред железните врати на моя колеж.
В разгара на зимата!
Масачузетс ще потъне в мраморно спокойствие. Представях си белите като снежинки селца, ширналите се тресавища, по които похлопват сухи папури, езерцата, където жаби и риби спят дълбок сън под кората на леда, и трепетно поклащащите се гори.
Но под измамно чистата и равна плоча топографията беше все същата и вместо Сан Франциско, Европа или Марс аз щях да изучавам стария пейзаж, всяко поточе, хълмче и дръвче. На пръв поглед изглеждаше дребна работа да се върна отново след шестмесечно прекъсване там, откъдето така бурно се бях отдалечила.
Разбира се, всички щяха да знаят причината.
Доктор Нолан ми бе споменала съвсем прямо, че доста хора ше се отнасят предпазливо с мен, други ще ме отбягват, сякаш съм прокажена с предупредително звънче на шията. Лицето на майка ми от последното й посещение в клиниката след двайсетия ми рожден ден изплува пред очите ми като бледа и укорителна луна. Дъщеря в приют за душевноболни! Това й бях поднесла. И все пак тя явно бе решила да ми прости.
- Ще започнем всичко отначало, Естър - бе ми заговорила със своята блага, мъченическа усмивка. - Нека мислим за това като за кошмарен сън.