Кошмарен сън.
За човек под стъклен похлупак, сляп и задушен като мъртвородено, целият свят е кошмарен сън.
Кошмарен сън.
Спомнях си всичко.
Спомнях си труповете и Дорийн, разказа за смокиновото дърво и диаманта на Марко, моряка и кривогледата сестра на доктор Гордън, счупения термометър и негъра с двете фасулени ястия, десетте килограма, които наддадох, докато бях на инсулин, скалата, която стърчеше между морето и небето като сив череп.
Може би забравата ще ги притъпи и покрие като снежна пряспа.
Но тези спомени бяха част от мен. Те бяха моят пейзаж.
- Един мъж иска да те види!
Усмихната сестра подаде белоснежната си касинка през вратата и в миг на смущение помислих, че съм отново в колежа и тези спретнати бели мебели, тази бяла гледка на дървета и хълмове са подобрение на старата ми стая с очукани столове и бюро и изглед към голия двор. „Един мъж иска да те види!“, казва дежурното момиче по телефона в спалното помещение. -
Какво ни различаваше нас, тук в „Белсайс“, от момичетата, които играят бридж, клкжарстват или зубрят в колежа, където щях да се върна? Ония момичета също бяха под някакъв техен стъклен похлупак.
- Влез! - викнах и Бъди Уилард с кафяво кепе в ръка пристъпи в стаята.
- О, Бъди!
- О, Естър!
Стояхме така, загледани един в друг. Чаках да се появи някакъв душевен трепет, някаква слаба искрица. Нищо. Нищо освен огромна, позната тегота. Фигурата на Бъди в кафеникавото яке изглеждаше малка и чужда като кафявите колове на оградата, до която стоеше в оня ден преди година, в края на ски пистата.
- Как дойде тук? - попитах след мълчание.
- С колата на майка ми.
- В тоя сняг?
- Да - захили се Бъди, - и затънах в една пряспа. Не можах да изкача хълма. Има ли откъде да взема лопата?
- Лопата ще вземем от нашите градинари.
- Добре. - Бъди се обърна да излезе.
- Чакай, ще дойда да ти помогна.
Бъди ме погледна и тогава в очите му долових онзи странен проблясък същата смесица от любопитство и боязън, която бях открила в очите на църковната деятелка, в очите на стария ми учител по английски и на пастора от Унитарианската църква, които идваха на посещение при мен.
- О, Бъди - изсмях се. - Вече нищо ми няма.
- Знам, Естър, знам - бързо смутолеви той.
- Ти си тоя, който не трябва да рие затънали коли, не аз, Бъди.
И Бъди ме остави да свърша почти всичко сама.
Колата се поднесла по заледения хълм към клиниката, тръгнала назад, едното й колело излязло от алеята и тя затънала в дълбока пряспа.
Слънцето се показа иззад парцаливите сиви облаци и огря с летен блясък девствено белите склонове. Спрях да рина, за да огледам тези чисти простори, и изпитах същата дълбока тръпка, както при вида на дървета и ливади, затънали под дълбоки, поройни води - сякаш обичайният ред на света леко се променя и навлиза в нова фаза.
Бях благодарна на затъналата кола и снежната пряспа. Те попречиха на Бъди да ми задава въпроси за неща, които знаех, че го интересуват, и за които накрая попита с тих, нервен глас по време на следобедния чай в „Белсайс“. Диди ни наблюдаваше като завистлива котка иззад ръба на чашката си. Известно време след смъртта на Джоун я преместиха в „Уаймарк“, но сега тя отново бе сред нас.
- Отдавна се чудя… - Бъди хлопна несръчно чашата върху чинийката.
- Какво се чудиш?
- Чудя се… искам да кажа, може би ти ще ми отговориш. - Бъди срещна погледа ми и чак тогава забелязах колко се е променил. Вместо старата, уверена усмивка, която блясваше бързо и често като фотографска светкавица, сега лицето му бе помръкнало, дори нерешително - лице на човек, който невина- ги получава това, което иска.
- Ще ти кажа, ако знам. Бъди.
- Мислиш ли, че в мен има нещо, което кара момичетата да полудяват?
Не можах да се сдържа и се разсмях - може би заради сериозността на изражението му и баналното значение на думата „полудяват“ в това изречение.
- Искам да кажа - продължи Бъди, - че излизах с Джоун, после с теб и първо ти… откачи… после Джоун…
Бутнах с пръст трохичка от кейка в една прозрачна капчица от чая.
- Разбира се, че не ти си причината! - отсече преди време доктор Нолан. Бях отишла при нея във връзка с Джоун и това бе единственият път, когато я чух да заговори гневно: - Никой не е виновен. Тя си е виновна. И доктор Нолан поясни, че дори най-добрите психиатри имат сред пациентите си самоубийци и ако някой трябва да се държи отговорен за смъртта им, това са лекарите. Но и самите те не винят себе си.
- Ти нямаш нищо общо с това, Бъди.
- Сигурна ли си?
- Напълно.
- Добре. - Бъди си пое дъх. - Радвам се.
И изпи чая наведнъж, сякаш бе тонизиращо лекарство.