- Чувам, че ни напускаш.
Закрачих до Валери в една малобройна, наблюдавана от сестри групичка.
- Само ако лекарите кажат „да“! Утре ме викат на разговор с тях.
Отъпканият сняг скърцаше под краката и отвсякъде чувах мелодичния звън на капчуци, тъй като обедното слънце топеше ледените висулки и ледените корички, които привечер щяха отново да замръзнат.
Сенките на скупчените черни борове изглеждаха виолетови на ярката светлина и ние с Валери се разхождахме известно време по добре познатия ни лабиринт от изринати пътеки на двора. Лекари, сестри и болни се движеха сякаш на колелца по съседните алеи, невидими от кръста надолу поради купчините сняг.
- Разговори - изхриптя Валери. - Глупости! Ако са решили да те пуснат, ще те пуснат.
- И аз така мисля.
Пред входа на „Каплан“ се сбогувах със спокойното, снежно моминско лице на Валери, което криеше толкова малко - добри и лоши тайни, и продължих сама, а дъхът ми се виеше на къдрави бели спирали дори на тази къпеща се в слънце светлина. Последният, весел вик на Валери бе:
- Сбогом! Ще се видим!
„Няма, доколкото ми е известно“, си помислих.
Но не бях сигурна. Съвсем не бях сигурна. Как можех да знам дали някой ден - в колежа, в Европа, където и да е - аз няма отново да се озова под стъкления похлупак, през който светът изглежда тъй смущаващо разкривен?
А нима Бъди не бе казал, сякаш за отмъщение, че аз му изрових колата, докато той трябваше да зяпа отстрани:
- Чудя се за кого ли би се омъжила сега, Естър?
- Какво? - попитах, трупайки снега на могилка, и замижах срещу бодливия снежен прах, който се вдигаше от нея.
- Питам се кой ще се ожени сега за теб, Естър. След като - и Бъди простря ръка към хълма, боровете и строгите в своята простота постройки, огънали се под снега, които разчупваха пейзажа, - след като си била тук.
И естествено не знаех кой би се престрашил. Съвсем не знаех.
- Получих една сметка, Ъруин.
Говорех тихо в слушалката на телефона от големия хол на административната сграда. Отначало подозирах, че телефонистката ще подслушва, но виждах, че тя включва и изключва своите щепселчета, без изобщо да ми обръща внимание.
- Да? - зачака Ъруин.
- Разписка за двайсет долара за спешна медицинска помощ, оказана на еди-кой си ден от месец декември, и за преглед, извършен седмица по-късно.
- Да - изрече пак Ъруин.
- От болницата ме уведомиха, че ми я изпращат на мен, за- щото сметката, която са ти пратили, останала неплатена.
- Добре, добре, сега ще напиша чек. Ще им изпратя празен чек, та да нанесат сумата. - Гласът на Ъруии леко се промени. - Кога ще мога да те видя?
- Наистина ли искаш да знаеш?
- Много.
- Никога! - казах и решително тряснах слушазката.
Не бях сигурна дали след този разговор Ъруин ще изпрати чека в болницата, но си помислих: „Разбира се, че ще го изпрати, той е преподавател по математика и няма да се излага.“
Усетих как коленете ми отмаляха и изпитах безкрайно облекчение.
Гласът на Ъруин не бе събудил нищо в мен.
Бях разговаряла с него за пръв път от нашата единствена среща и почти изпитвах увереност, че разговарям за последен път. Ъруин нямаше никакъв начин да влезе във връзка с мен, освен да иде в квартирата на сестра Кенеди, но след смъртта на Джоун тя се бе преместила другаде, без да остави адрес.
Бях напълно свободна.
Родителите на Джоун ме поканиха на погребението.
Била съм, каза мисис Гилинг, една от най-добрите й приятелки.
- Знаеш, че не бива да ходиш - каза ми доктор Нолан. - Можеш да пишеш, че аз не ти го препоръчвам.
- Ще ида - казах и наистина отидох, а докато трая простичката погребална церемония, аз се питах какво според мен погребвам.
Ковчегът, поставен пред олтара, изпъкваше със снежната бледост на цветята - злокобна отсянка на нещо, което си е отишло. Лицата по троновете наоколо бяха восъчни от блясъка на свещите, а боровите клонки, останали от Коледа, изпълваха студения въздух с гробовен тамянов аромат.
Бузите на Джоди до мен лъщяха като румени ябълки, тук- там в тълпата разпознавах други момичета от колежа и от родния ми град, които познаваха Джоун. Диди и сестра Кенеди хлипаха в кърпички на първата редица.
После зад ковчега, зад лицето на пастора, зад лицата на присъстващите изплува вълнистият терен на градското ни гробище, затънало в преспи, от които надгробните камъни стърчаха като бездимни комини.
Сега в коравата земя щяха да изкопаят черна двуметрова яма. Една сянка щеше да се слее с друга и характерната за нашия край жълтеникава почва щеше да запечата раната, нанесена на белотата, и следващият снеговалеж ще заличи очертанията на пресния гроб.