Върнах се в кабинета си, написах телеграма до нашия филиал в Лос Анджелес с молба да изпратят в Ногалес човек, който да разследва убийството на Нюхол и делата на Том-Том Кари. Служителят, на когото я дадох за шифровка и изпращане, ме уведоми, че Стария искал да ме види. Отидох в кабинета му и там бях представен на ниско тантуресто човече на име Хук.
— Мистър Хук — поясни Стария — е собственик на ресторант в Саусалито. Миналия понеделник наел на работа келнерка на име Нели Райли. Казала му, че е от Лос Анджелес. Описанието й, както ми го даде мистър Хук, отговаря на вашето с Кунихан описание на Нанси Риган. Нали? — обърна се той към дебеланкото.
— Точно така. Същото, както го писаха вестниците. Висока е метър и шейсет и два-три, нито слаба, нито пълна, със сини очи, кестенява коса, двайсет и една-две годишна, хваща окото, но най-важното, надута е като пуйка — само претенции. Можете ли да си представите — като се опитах да бъда любезен с нея, тя ми рече да си прибирам „мръсните лапи“! А след като разбрах, че представа си няма от Лос Анджелес, пък твърди, че била живяла там две или три години, рекох си, тя е и никой друг.
И продължи да разсъждава по въпроса каква парична награда му се полага.
— Сега в ресторанта ли се прибирате? — попитах.
— Не веднага. Трябва да се отбия на едно място да купя чинии. След това се връщам там.
— Момичето на смяна ли ще бъде?
— Да.
— Тогава ще изпратим с вас един човек, който познава Нанси Риган.
Извиках Джак Кунихан от стаята на дежурните и го представих на Хук. Двамата си направиха среща след половин час на ферибота и Хук се изнесе.
— Тази Нели Райли няма да се окаже Нанси Риган — казах, — но не можем да си позволим да подминем пренебрежително никой шанс — пък бил той и едно на сто.
Разказах на Джак и на Стария за Том-Том Кари и за посещението си в кантората на Елърт. Стария ме изслуша с обичайното си вежливо внимание. Младият Кунихан, който само от четири месеца работеше в детективския бизнес, ме беше зяпнал с отворена уста.
— А сега тичай на срещата с Хук — наредих му аз, след като свърших разказа си, и двамата с него излязохме от кабинета на Стария. — Ако се окаже Нанси Риган, сграбчи я и не я пускай. — Стария вече не можеше да ни чуе, затова додадох: — И за бога, нека този път младежката галантност не ти подскаже, че трябва да я фраснеш по ченето. Представи си, че вече си пораснал.
Момчето се изчерви, прати ме по дяволите, оправи вратовръзката си и тръгна на среща с Хук.
А аз имах да пиша отчети. След като ги свърших, качих краката си на бюрото, отворих нов пакет „Фатима“ и до шест часа си мислих за Том-Том Кари. В шест отидох в „Стейтс“ за поредната супа от морски охлюви и миниатюрна пържолка, а оттам се прибрах вкъщи да се преоблека, преди да се отправя по посока на Сий Клиф, където ме чакаше покерна вечер.
Преобличането ми бе прекъснато от звънеца на телефона. Обаждаше се Джак Кунихан.
— В Саусалито съм. Момичето не е Нанси, но попаднах на нещо друго. Не знам обаче как да го изработя. Можеш ли да дойдеш?
— Заслужава ли си да зарежа цяла игра на покер?
— Да. Това е… мисля, че е голяма работа. — Беше възбуден. — Много ми се иска да дойдеш. Почти съм сигурен, че е вярна следа.
— Къде си точно?
— При фериботите. Не на „Златната врата“, на другия кей.
— Добре. Ще дойда с първия кораб.
Час по-късно слязох на пристанището в Саусалито. Джак Кунихан се добра до мен през тълпата и веднага заговори:
— Като се връщах насам…
— Задръж, докато се измъкнем от навалицата — посъветвах го аз. — Трябва да е нещо голямо — източният полюс на яката ти се е изкривил.
Той оправи машинално недостатъка на иначе безупречното си облекло, докато вървяхме към улицата, но умът му бе така погълнат от нещо, че дори не се усмихна.
— Насам — поведе ме към близкия ъгъл. — Закусвалнята на Хук е отсреща. Можеш да хвърлиш едно око на момичето, ако желаеш. На ръст и цвят е съвсем като Нанси Риган, но там приликата свършва. Това е едно злобно същество, което сигурно е било изхвърлено от предишната си работа, защото е плюело дъвката си в супата на клиентите.
— Ясно. Няма да се занимаваме повече с нея. Кажи сега каква муха ти е влязла в главата.
— След като я огледах, тръгнах обратно към ферибота. Докато бях още на две преки от кея, пристигна един кораб и двама души, които явно бяха слезли от него, се зададоха по улицата. Бяха гърци, доста младички, с вид на закоравели гангстерчета, макар че при нормални обстоятелства не бих им обърнал никакво внимание. Но покрай Пападопулос взехме да се интересуваме от гърци, затова естествено ги заоглеждах. Вървяха и спореха за нещо — не високо, но се зъбеха един на друг. Като минаха покрай мен, онзи от външната страна на тротоара рече на другия: „Казах му, че вече минаха двайсет и девет дена.“ Двайсет и девет дена. Взех да броя назад и излезе, че са изминали точно толкоз, откак започнахме да издирваме Пападопулос. Той е грък и тези бяха гърци. Като приключих със сметките, обърнах се кръгом и тръгнах подире им. Прекосихме целия град и се изкачихме на някакъв хълм в покрайнините. Влязоха в малка къщурка — не повече от три стаи, — в самия край на гората, далеч от всякакви други постройки, На вратата висеше табела „Продава се“, по прозорците нямаше пердета и изобщо не видях следи, че е обитаема. Само че на земята пред задната врата имаше мокро петно — сякаш са изхвърлили кофа или леген с вода. Останах в храстите, докато се стъмни. Чак тогава се приближих. Чух гласове отвътре, но през прозорците нищо не се виждаше — целите са заковани с дъски. След време двамата, които бях проследил дотам, излязоха и казаха нещо на непознат език на някого вътре. Вратата на къщата остана отворена, докато онези се изгубиха от поглед надолу по пътеката, така че не можах да тръгна подире им — този, който стоеше на прага, щеше да ме забележи. Сетне вратата се затвори, отвътре чувах как някой се движи — но един човек ли беше или повече, не разбрах, — замириса на готвено, коминът взе да пуши. Чаках още дълго, но нищо не се случи и реших — най-добре да се свържа с теб.