— Звучи интересно — съгласих се аз.
Тъкмо минавахме под улична лампа. Джак ме накара да спра, като ми стисна ръката, и измъкна нещо от джоба на палтото си.
— Виж — подаде ми го. Овъглено парче син плат. Приличаше на остатък от дамска шапка, по-голямата част от която е била изгорена.
Огледах го на светлината на лампата, а после извадих джобното си фенерче, за да го изследвам по-отблизо.
— Намерих това зад къщата, докато душех наоколо — поясни Джак, — а…
— А Нанси Риган е носела такава шапка през нощта, когато двамата с Пападопулос са изчезнали — довърших вместо него. — Напред към къщурката!
Оставихме уличните светлини далеч след себе си, изкачихме хълма, спуснахме се в долчинката, завихме по криволичеща песъчлива пътечка, от нея тръгнахме напряко през чима между дърветата, излязохме на някакъв черен път, изминахме близо километър по него, след което Джак ме поведе по тясна алея, която се виеше между тъмен гъсталак от храсти и дръвчета. Надявах се, че знае накъде вървим.
— Почти стигнахме — прошепна по едно време.
От храстите изскочи някой и ме сграбчи през врата.
Ръцете ми бяха пъхнати в джобовете — едната стискаше фенерчето, другата — пистолета.
Насочих дулото към нападателя и дръпнах спусъка.
Изстрелът ми похаби палто за седемдесет и пет долара. Но свали мъжа от врата ми.
Това беше добре.
Друг се метна на гърба ми.
Опитах се да се изтръгна, не бих казал, че успях, усетих по дължината на гърба си острия ръб на нож.
Това не беше добре — но за предпочитане пред острието.
Замахнах назад с глава към лицето му, не уцелих и продължих да се извивам и гърча, докато измъкнах ръце от джобовете и впих нокти в тялото му.
Острието на ножа опря с широката си страна о бузата ми. Сграбчих ръката, която го държеше, и паднах назад — така, че той да е отдолу ми. Чу се едно: „Ох!“
Претърколих се, застанах на ръце и крака, леко ме забърса нечий юмрук, съумях криво-ляво да се изправя.
Пръсти се вкопчиха в глезена ми.
Не бих нарекъл поведението си джентълменско взех да ритам, докато се откопчих; открих тялото на мъжа и го ритнах още два пъти — с все сила.
Джак произнесе шепнешком името ми. В тъмното не можех да различа нито него, нито мъжа, в когото бях стрелял.
— При мен всичко е наред — рекох. — Ти как се оправи?
— Екстра. Това ли беше всичко?
— Не знам. Ще рискувам, но ще хвърля едно око — искам да знам какво съм улучил.
Насочих фенерчето към мъжа в краката си и светнах. Слаб, рус, с оплескано в кръв лице; както се правеше на умрял, зачервените му очи затрепкаха от ярката светлина на лъча.
— Я стига! — наредих аз.
В храсталака избумтя изстрел, след него втори, от по-леко оръжие. Куршумите прорязаха листака.
Изгасих фенерчето, наведох се към мъжа и го фраснах по главата с дръжката на пистолета.