В десет часа сутринта насред многолюдната Маркет Стрийт се появил, олюлявайки се, мъж — чисто гол от върха на смазаната си от бой глава до ходилата на покритите си с кръв крака. От голите му гърди, гърба и цялото му тяло висели ивици месо, от които капела кръв. Лявата му ръка била счупена на две места. Плешивата му глава била буквално смачкана отляво. Час по-късно умрял в болницата за бърза медицинска помощ — без да продума на никого, без да настъпи промяна в празния му, безразличен поглед.
Полицията лесно проследила траекторията на капките кръв. Те свършвали в алена локва на глуха уличка, в съседство с малък хотел близо до Маркет Стрийт. В хотела открили стаята, от чийто прозорец мъжът скочил, паднал или е бил изхвърлен. Леглото било подгизнало от кръв. По него имало нахвърлени разкъсани и навързани чаршафи, използувани като въже. Имало и пешкир, с който му е била запушена устата.
Уликите говорели, че голият е бил завързан за леглото със запушена уста и обработван с нож. Според лекарите ивиците плът били рязани, а не късани с ръце или издрани с нокти. След като собственикът на ножа си отишъл, голият успял да се освободи и — вероятно изгубил разума си от болка — или скочил от прозореца, или паднал от него. При падането строшил черепа и ръката си, но въпреки това съумял да извърви една пряка и половина.
Управата на хотела съобщила на полицията, че бил отседнал от два дни при тях под името X. Ф. Бароуз, с местожителство Сан Франциско. Имал черна пътническа чанта, в която освен дрехите, бръснарските принадлежности и други лични вещи полицията намерила кутия патрони, черна кърпа с дупки за очите, четири шперца, сгъваем лост за разбиване на врати и морфин, със спринцовка и всичко останало. Из стаята открили останалите дрехи, пистолет и две шишета алкохол от по четвърт галон. И нито цент.
Полицията предположила, че Бароуз е крадец, който е бил завързан, измъчван и ограбен — вероятно от свои приятелчета — между осем и девет часа същата сутрин. Никой нищо не знаел за него. Не видели някой да го посещава. Съседната стая била свободна. Наемателят на отсрещната работел в мебелна фабрика и излязъл преди седем часа.
Докато всичко това се случвало, аз съм си седял в кантората, наведен напред, за да не измъчвам гърба си, и съм четял отчети, които до един се свеждаха до това, как служители от най-различни филиали на детективската агенция „Континентал“ все така не успяват да открият никакви следи от минало, настоящо или бъдещо местопребиваване на Пападопулос и Нанси Риган. Нищо ново нямаше в тези отчети — четях такива вече три седмици.
Обядвах заедно със Стария и докато се хранехме, му разказах приключенията си от предишната нощ в Саусалито. Лицето му на добродушен дядо както винаги изразяваше внимание, усмивката му — учтива заинтересованост, но насред разказа ми той прехвърли поглед върху салатата си и я гледа, докато свърших. Сетне, все така загледан в нея, каза колко съжалявал, че съм бил порязан с нож. Аз му благодарих и продължихме да се храним мълчаливо.
Най-после ме погледна. Мекотата и вежливостта, с които обикновено прикриваше хладнокръвното си безразличие, бяха твърде изявени, когато ми рече:
— Първите признаци, че Пападопулос е все още жив, изникнаха веднага след появата на Том-Том Кари.
Сега беше мой ред да извърна очи. Загледан в хлебчето, което пръстите ми трошаха, аз се съгласих:
— Да.
Същия следобед се обади някаква жена, която видяла нещо тайнствено и била убедена, че то има връзка с прословутите обири на банки. Така че отидох да се срещна с нея и прекарах по-голямата част от следобеда в слушане на врели-некипели — половината измислици, другата половина опити на ревнива съпруга да разбере нещо за деянията на мъжа си.
Когато се прибрах в агенцията, наближаваше шест. Няколко минути по-късно Дик Фоули ми се обади по телефона. Зъбите му тракаха и думите не се разбираха:
— М-м-мож-ж-жшлиддадд-д-дойдш-швприс-с-станищ-нт-т-таб-б-болница?
— Какво?
Той повтори същото, ако не и нещо още по-нечленоразделно. Но аз вече бях успял да се досетя, че ме пита дали не мога да отида в пристанищната болница.
Казах му, че ще съм там след десет минути, и изпълних обещанието си с помощта на едно такси.
Дребният канадец ме посрещна при главната врата на болницата. От косата и дрехите му капеше вода, но си беше сръбнал уиски и зъбите му вече не тракаха.
— Тая глупачка скочи в залива! — излая той, като че ли аз бях виновен.
— Кой, Ейнджъл Грейс ли?
— А кой друг? Нали нея следях. Качи се на ферибота за Оукланд. Долепи се до парапета. Мислех, че ще изхвърли нещо във водата. Държах я под око. Прас! Скочи. — Дик кихна. — Имах глупостта да скоча подире й. Държах я над водата. Измъкнаха ни. Там е — кимна с мократа си глава към вътрешността на болницата.