А когато Алан по-късно си взе няколко кокошки, беше достатъчно да му каже един-единствен път, че не трябва да ходи при тях, за да кимне в знак, че е разбрал. Фактът, че след това Молотов напълно пренебрегна думите му и гонеше кокошките, докато му омръзнеше, беше отделен въпрос. Какво можеше да се очаква? В крайна сметка беше котарак.
Според Алан никой не беше по-хитър от Молотов, нито дори и лисицата, която постоянно се навърташе около кокошарника и търсеше дупки в мрежата. Лисицата си точеше зъбите и за котарака, но Молотов беше прекалено бърз за намеренията й.
Минаха още години. Пенсията пристигаше всеки месец, без Алан да бе правил нещо, за да я получава. С парите си купуваше сирене, наденица и картофи и от време на време пакет захар. Плащаше абонамента си за местния вестник и сметката за електричество.
Ала след като покриеше тези и някои други разходи, му оставаха пари, които не знаеше какво да прави. Веднъж се опита да върне остатъка на властите в един плик, но след известно време се появи един служител, който съобщи, че не се постъпва по този начин. Алан получи парите си обратно и трябваше да обещае, че повече няма да спори с властите.
Алан и Молотов се разбираха добре. Всеки ден, когато времето позволяваше, поемаха на кратка разходка с колелото по чакълестите пътища в околността. Алан въртеше педалите, а Молотов седеше в кошницата и се наслаждаваше на вятъра и на скоростта.
Малкото семейство водеше приятен и подреден живот. И това продължи до деня, в който се оказа, че не само Алан, но и Молотов е остарял. Неочаквано лисицата успя да хване котарака, което беше точно толкова изненадващо за двамата, колкото и тъжно за стареца.
Алан се почувства по-нещастен, откогато и да било през живота си, и скръбта му скоро премина в гняв. Старият специалист по експлозиви застана на верандата със сълзи в очите и извика в зимната нощ:
– Война ли искаш? Ето ти война, проклета лисицо!
За пръв и последен път в живота си Алан се бе ядосал. И не му минаваше нито с алкохол, нито с шофиране без книжка, нито пък с дълги разходки с колелото. Алан знаеше, че отмъщението не е добър съветник, и въпреки това точно сега реши да действа, воден от желанието за мъст.
Алан постави един заряд до кокошарника, предназначен да гръмне следващия път, когато лисицата огладнее и си пъхне носа малко по-навътре в територията на кокошките. Ала в яда си забрави, че точно до кокошарника държеше всичкия си динамит.
Ето как по залез слънце на третия ден след гибелта на Молотов в тази част на смоландската гора избухна най-силната експлозия от двайсетте години на миналия век. Лисицата хвръкна във въздуха, също и кокошките, кокошарникът и бараката за дърва. Ала експлозията не се ограничи само дотам, а засегна и плевнята и къщата. Алан гледаше телевизия, когато това се случи, и заедно с фотьойла си изхвърча през прозореца и се приземи в една пряспа точно пред избата. Изненадано се огледа наоколо и рече:
– Видях й сметката на лисицата.
По това време Алан вече беше на деветдесет и девет години и така се беше натъртил от приземяването, че реши да не мърда от мястото си. Линейката, полицаите и пожарникарите го откриха без проблем, тъй като пламъците, които бяха обхванали малкото му стопанство, се виждаха отдалече. Когато бе установено, че старецът в пряспата е невредим, извикаха социалните служби.
След по-малко от час пристигна социалният работник Хенрик Сьодер. Алан все още седеше във фотьойла си, увит в няколко жълти болнични одеяла от персонала на линейката, което всъщност бе излишно, тъй като огънят от къщата все още излъчваше силна топлина.
– Господин Карлсон, правилно ли разбирам, че сте взривили собствената си къща? – попита социалният работник Сьодер.
– Да – отвърна Алан. – Имам този лош навик.
– В такъв случай, предполагам, че вече нямате покрив над главата си – продължи социалният работник.
– И така може да се каже. Имате ли някакви предложения? – попита Алан.
Тъй като в момента социалният работник не можеше да измисли нищо, Алан бе временно настанен, на разноски на социалните служби, в един държавен хотел във Флен, където на следващата вечер в тържествена обстановка посрещна Нова година в компанията на социалния работник Сьодер и неговата съпруга.
Алан не беше прекарвал толкова добре, откакто малко след края на войната бе живял известно време в луксозния „Гранд Хотел“ в Стокхолм. Между другото, беше крайно време да си плати сметката там, защото в суматохата така и не го бе направил.
В началото на януари 2005 година Сьодер намери подходящо място за пребиваване на симпатичния старец, който една седмица по-рано бе останал без жилище.