Така Алан се озова в старческия дом в Малмшьопинг, където стая номер едно тъкмо се бе освободила. Прие го старша сестра Алис, която, макар че се усмихваше мило, направо му взе здравето, докато го запознаваше с многобройните правила в старческия дом. Имаше забрана за пушене, забрана за употреба на алкохол и забрана за гледане на телевизия след двайсет и три часа. Алан научи, че закуската се сервира в шест и четирийсет и пет през седмицата и час по-късно в събота и неделя. Обядът започваше в единайсет и петнайсет, кафето и следобедната закуска в петнайсет и четвърт, а вечерята – в осемнайсет и четвърт.
– Ако си излязъл и не се прибереш навреме, рискуваш да останеш без храна – добави старша сестра Алис.
След това изясни правилата около къпането и миенето на зъбите, около посещенията на роднини и близки, около разпределението на лекарствата за деня, както и в кои интервали от време старша сестра Алис и нейните колеги могат да бъдат обезпокоявани, освен ако случаят не е спешен. Според нея случаите рядко били спешни, но старците мърморели за щяло и нещяло.
– Може ли да ходя по голяма нужда, когато искам? – попита Алан.
С това двамата се оказаха на нож по-малко от петнайсет минути, след като се бяха запознали.
Алан не беше доволен от факта, че бе обявил война на лисицата у дома (въпреки че беше победил). Не беше типично за него да избухва. Освен това бе използвал език, който старшата сестра на старческия дом навярно заслужаваше, но който също не беше в негов стил. За капак на всичко сега имаше и километричен списък с правила, с които трябваше да се съобразява...
Липсваше му неговият котарак. И беше на деветдесет и девет години и осем месеца. Очевидно вече не владееше така добре собствените си емоции, за което и старша сестра Алис допринесе.
Стига толкова.
Алан бе приключил с живота, защото явно животът бе приключил с него, а той беше и си оставаше човек, който не искаше да се натрапва.
Така че сега щеше да се настани по правилата в стая номер едно, да вечеря в осемнайсет и четвърт, след което изкъпан и в нова пижама щеше да си легне върху чистите чаршафи, да умре в съня си, да бъде изнесен, погребан и забравен.
Алан почувства едно невероятно усещане за блаженство да се разлива по цялото му тяло, когато в осем вечерта за първи и последен път се мушна в леглото си в старческия дом. След по-малко от четири месеца щеше да навърши трицифрена възраст. Алан Емануел Карлсон затвори очи и се почувства напълно убеден, че ще заспи завинаги. Животът му бе протекъл по вълнуващ начин, но нищо не е вечно, с изключение може би на човешката глупост.
След това Алан спря да мисли. Умората надделя. Потъна в тъмнина.
До момента, в който около него отново стана светло. Колко много приличаше смъртта на сън. Щеше ли да има време да мисли още, преди краят да настъпи? И щеше ли да има време да си помисли, че е имал време да си го помисли? Всъщност... колко точно може да мисли човек, преди да спре да мисли завинаги?
– Часът е седем без петнайсет, Алан. Време е за закуска. Ако не си изядеш кашата, ще я вземем и няма да има нищо друго чак до обяд – каза старша сестра Алис.
Освен всичко останало Алан установи, че с възрастта бе станал и наивен. Не можеш просто да легнеш и да очакваш да умреш като по поръчка. Съществуваше значителен риск и на следващия ден да бъде събуден от ужасната Алис и да му бъде сервирана почти толкова ужасната каша.
Е, какво да се прави. Оставаха му няколко месеца до стотака, все щеше да успее да ритне камбаната дотогава. „Алкохолът убива!“ – с тези думи старша сестра Алис бе обяснила наложената забрана за употреба на алкохол в старческия дом. Това звучи обещаващо, помисли си Алан. Щеше да пробва да се измъкне и да отиде до магазина за алкохол.
Дните минаваха и се превръщаха в седмици. Зимата премина в пролет и през цялото това време Алан копнееше за смъртта почти толкова много, колкото и приятелят му Херберт преди петдесет години. Желанието на Херберт се изпълни чак когато бе променил мнението си по въпроса. Това не предвещаваше нищо добро.
На всичкото отгоре персоналът на старческия дом бе започнал да се подготвя за предстоящия му стотен рожден ден. Щеше да се наложи да изтърпи да го наблюдават като животно в клетка, да му пеят песни и да го хранят с торта. Не беше искал нищо от това.
И сега му оставаше само една нощ, за да умре.
Глава 29
Понеделник, 2 май 2005 г.
Вероятно ще си помислите, че е можел да вземе решението си по-рано и да прояви достатъчно смелост, за да го обяви пред другите. Но Алан Карлсон никога не бе имал склонност да умува прекалено дълго.