Алан се обърна, за да хвърли прощален поглед към старческия дом, който до съвсем скоро бе приемал като свое последно обиталище на земята. И тогава си каза, че да умре би могъл някой друг път, някъде другаде.
Столетникът пое на път със своите опикани пантофи (такива са, защото мъжете на преклонна възраст рядко стигат по-далече от обувките си, когато уринират). Първо през един парк, после покрай открита площ, където от време на време се организираше пазар в иначе съвсем тихия град. Няколкостотин метра по-нататък Алан стигна зад средновековната църква – гордост за района – и се отпусна на една пейка близо до щръкнали надгробни камъни, за да си поеме дъх. Предвид нивото на набожност в града, нямаше основание да се притеснява, че ще бъде видян. Забеляза, че по ирония на съдбата беше връстник с някой си Хенинг Алготсон, който лежеше под надгробния камък точно срещу него. Разликата между двамата беше, че Хенинг бе предал богу дух шейсет и една години по-рано. Ако беше по-любопитен, може би щеше да се зачуди от какво ли Хенинг се е споминал само на трийсет и девет години. Но Алан не се месеше в работата на другите хора – без значение живи или мъртви, особено ако можеше да го избегне, а в повечето случаи можеше.
Вместо това си помисли как вероятно не е бил прав, като е седял в старческия дом и си е казвал, че какво пък, може просто да умре и да се отърве от всичко. Макар цялото тяло да го болеше, Алан си даваше сметка, че определено беше по-вълнуващо и внушително да бяга от старшата сестра Алис, отколкото да лежи на два метра под земята.
При тази мисъл рожденикът се изправи, опълчи се на немощните си колене, каза „довиждане“ на Хенинг Алготсон и продължи импровизираното си бягство.
Алан се придвижи през гробището в посока юг, докато на пътя му не се изпречи една каменна ограда. Нямаше и метър височина, но Алан беше столетник, а не състезател на висок скок. От другата страна на оградата се намираше гарата на Малмшьопинг и старецът изведнъж осъзна, че нестабилните му крака го бяха повели точно натам. Веднъж, преди много, много години, Алан беше прекосил Хималаите. Тогава беше трудно, помисли си старецът, застанал пред последното препятствие, което го делеше от гарата. Продължи да мисли за това приключение толкова усилено, че оградата пред очите му започна да се смалява. И когато стана съвсем ниска, Алан я преодоля, напук на годините и болните колене.
В Малмшьопинг рядко има стълпотворение на хора и този слънчев пролетен ден не правеше изключение. Алан не бе срещнал жива душа, откакто, без много да му мисли, беше решил да пропусне тържеството по случай стотния си рожден ден. Чакалнята на гарата също бе почти безлюдна, когато Алан се дотътри вътре по пантофи. Но не съвсем. По средата на чакалнята имаше два реда пейки, разположени с гръб една към друга. Всички места бяха свободни. Отдясно имаше две каси – едната беше затворена, но зад другата седеше дребен човечец с малки, кръгли очила, рядка коса, сресана на една страна, и униформена жилетка. Мъжът вдигна измъчен поглед от екрана на компютъра, когато старецът влезе. Сигурно смяташе, че този следобед на гарата е голяма лудница – Алан тъкмо беше забелязал, че не е сам в чакалнята. Отсреща в ъгъла стърчеше кльощав младеж с дълга, руса и мазна коса, набола брада и дънково яке с надпис Never Again2 на гърба.
2 Никога вече (англ.). – Б. пр.
Младежът явно не можеше да чете, тъй като упорито дърпаше дръжката на вратата на тоалетната за инвалиди, сякаш надписът „Не работи“ не му говореше нищо.
След известно време се насочи към тоалетната в съседство, ала там проблемът беше от друго естество. Очевидно младежът не искаше да се разделя с големия си сив куфар на колела, но кабинката просто нямаше как да ги побере заедно. Според Алан младежът трябваше или да остави куфара пред тоалетната, докато облекчава нуждите си, или да го напъха вътре, а той самият да остане отвън.
Но Алан имаше свои грижи и не му беше до младежа. Впрегна всичките си сили, за да може да движи краката си равномерно, и със ситни стъпки се дотътри до дребния човечец на работещата каса. Попита го дали случайно няма някакво транспортно средство, каквото и да е, което в близките няколко минути да тръгва нанякъде, накъдето и да е, и в случай че има, колко ще струва билетът.
Дребният човечец изглеждаше изморен и явно беше изгубил нишката, защото минаха няколко секунди, преди да попита: