– А закъде бихте искали да пътувате?
Алан си пое дълбоко дъх и напомни на дребния човечец, че току-що е обяснил, че целта на пътуването му, както и превозното средство зависят от а) времето на заминаване, и б) цената на билета.
Дребният човечец отново замълча за няколко секунди и се загледа в разписанията пред себе си с надеждата, че думите на Алан междувременно ще придобият някакъв смисъл.
– Автобус 202 тръгва за Стренгнес3 след три минути. Устройва ли ви?
3 Град в източната част на Централна Швеция. – Б. пр.
Алан каза, че това може би ще му свърши работа, и научи за въпросния автобус, че тръгва от спирката точно срещу входа на гарата, и би било най-добре да си вземе билет направо от шофьора.
Старецът се зачуди какво тогава прави дребният човечец, щом не продава билети, но не каза нищо. Дребният човечец навярно се питаше същото. Алан благодари за помощта и понечи да повдигне шапката си, която в бързината беше забравил да вземе.
Столетникът седна на една празна пейка, сам със своите мисли. Началото на проклетото тържество в старческия дом беше обявено за три часа следобед, а дотогава оставаха дванайсет минути. Всеки момент щяха да затропат по вратата на стаята му и циркът щеше да започне.
При тази мисъл юбилярят се усмихна, като в същия момент с периферното си зрение видя, че някой се приближава към него. Кльощавият младеж с дълга, руса и мазна коса, набола брада и дънково яке с надпис Never Again на гърба се бе запътил право към Алан, а големият куфар на четири колела го следваше. Старецът осъзна, че рискът да се наложи да разговаря с дългокосия беше съвсем реален. Това вероятно не беше толкова зле, защото в такъв случай би получил представа за начина, по който съвременната младеж разсъждава за нещата от живота.
Разговор действително се завърза, без да достигне нивото, което Алан беше очаквал. Младежът спря на няколко метра от стареца, впери изпитателен поглед в него и попита:
– Как е?
Алан отговори вежливо, че и той желае добър ден на младежа, след което попита дали би могъл да му бъде от полза по някакъв начин. Би могъл. Младежът искаше Алан да хвърля по едно око на куфара, докато собственикът му облекчава естествените си нужди в тоалетната. Или както се изрази:
– Трябва да сера.
Алан приятелски обясни, че макар да е стар и изнемощял, зрението му е в добро състояние и да наглежда куфара на младежа не звучи като непосилна задача. Независимо от това препоръча на младежа да облекчи нуждите си възможно най-бързо, защото автобусът на Алан щял да пристигне всеки момент.
Това последното не стигна до ушите на младежа, който се запъти с големи крачки към тоалетната още преди старецът да успее да довърши отговора си.
Столетникът не беше от избухливите дори когато имаше основание да бъде, така че грубото поведение на младежа не го впечатли особено. Ала не изпита и някаква подчертана симпатия към въпросния младеж, което навярно също изигра своята роля за това, което последва.
А то беше, че автобус 202 спря пред входа на гарата само няколко секунди след като младежът беше затворил вратата на тоалетната зад себе си. Алан погледна автобуса, после куфара, после пак автобуса и пак куфара.
– Какво пък, нали е на колела – промърмори на себе си. – Има и дръжка, за която да се тегли.
В следващия миг Алан изненада сам себе си, като взе едно – спокойно може да се каже – съдбоносно решение.
Шофьорът на автобуса беше отзивчив и съвестен. Помогна на стареца с големия куфар да се качи.
Алан благодари и извади портфейла си от вътрешния джоб на палтото. Шофьорът попита дали господинът ще пътува до Стренгнес, докато старецът броеше средствата, с които разполагаше – шестстотин и петдесет крони на банкноти и няколко монети. Алан си помисли, че би било добре да внимава с парите, затова извади една банкнота от петдесет крони и попита:
– Докъде мога да стигна с това?
Шофьорът отговори развеселено, че e свикнал с хора, които знаят докъде искат да пътуват, но не знаят колко ще струва, ала сега било точно обратното. След това погледна разписанието си и съобщи, че за четирийсет и осем крони може да се пътува до гара Бюринге.
Това устройваше Алан. Взе си билет и рестото от две крони. Шофьорът постави току-що откраднатия куфар зад седалката си, а Алан се настани на първия ред отдясно, откъдето имаше изглед към чакалнята на гарата. Вратата на тоалетната все още беше затворена, когато автобусът потегли. Алан се надяваше, че младежът прекарва добре там вътре, предвид разочарованието, което всеки миг го очакваше отвън.
Автобусът за Стренгнес беше почти празен този следобед. Най-отзад седеше жена на средна възраст, която пътуваше от Флен4, по средата – млада майка, която с доста мъки се бе качила в Солберг заедно с двете си деца, едното от които в бебешка количка, а най-отпред – един възстар мъж, който се присъедини в Малмшьопинг.