Младежът обясни какво възнамерява да направи с половия орган на дребния човечец с помощта на чук и пирони, ако той откаже да му съдейства. Описанието прозвуча толкова реалистично, че дребният човечец тутакси реши да разкаже това, което знаеше, а именно, че въпросният старец по всяка вероятност се бе качил на автобуса за Стренгнес. Дали обаче носел куфар, дребният човечец не можел да каже, тъй като не бил от хората, които шпионират клиентите си.
След това млъкна, за да провери доколко доволен беше младежът от чутото, но веднага му стана ясно, че е в негов интерес да продължи да говори. Затова обясни, че по пътя между Малмшьопинг и Стренгнес има дванайсет спирки и че старецът, разбира се, може да е слязъл на която и да е от тях. Шофьорът на автобуса трябвало да знае, а по разписание той се връщал в Малмшьопинг в седем и десет същата вечер, на път за Флен.
Младежът се настани до уплашения дребен човечец, чиито уши туптяха от болка.
– Трябва да помисля – каза той.
Така и направи. Помисли си, че най-вероятно ще успее да изкопчи телефонния номер на шофьора от дребния човечец, за да се обади и да каже, че куфарът на стареца всъщност е краден. Тогава обаче съществуваше риск шофьорът да позвъни в полицията, което никак не устройваше младежа. Освен това нещата в действителност не бяха чак толкова спешни, тъй като старецът очевидно беше много дърт, а и сега с куфара, който мъкнеше, щеше да му се наложи да се придвижва с влак, автобус или такси, ако трябваше да продължи пътуването си и след Стренгнес. При това щеше да оставя нови следи след себе си, а и винаги щеше да се намери някой, висящ на ушите си, който да разкрие накъде последно се е запътил старецът. Младежът дълбоко вярваше в способността си да убеждава хората да казват това, което знаят.
Когато приключи с мисленето, реши да изчака въпросния автобус и да се срещне с шофьора му без излишни любезности. След като взе това решение, се изправи отново и обясни на дребния човечец какво ще стане с него, с жена му, децата му и дома му, ако разкаже на полицията или на някого другиго за това, което току-що се бе случило.
Дребният човечец нямаше нито жена, нито деца, но ужасно много искаше да запази непокътнати поне ушите и половия си орган. Затова се зарече в честта си на служител на държавните железници, че няма да гъкне.
Удържа на обещанието си чак до следващия ден.
Групите по двама се върнаха в старческия дом и докладваха наблюденията си. Или по-скоро липсата на такива. Кметът не искаше да намесва полицията и отчаяно се мъчеше да измисли други варианти, когато репортерката от местния вестник дръзна да попита:
– И какво възнамерявате да направите сега, господин кмете?
Кметът запази мълчание в продължение на няколко секунди, след което отговори:
– Ще се обадя в полицията, разбира се.
Боже, как мразеше свободната преса!
Алан се събуди от приятелското побутване на шофьора, който каза, че са пристигнали на гара Бюринге. Малко след това шофьорът смъкна куфара през предната врата и попита Алан, който беше зад него, дали ще може да се оправи сам оттук нататък. Старецът го увери, че няма за какво да се тревожи. Благодари за помощта и помаха за довиждане, когато автобусът отново тръгна и продължи към Стренгнес.
Високите борове наоколо скриваха следобедното слънце и Алан почувства, че му е хладно в тънкото сако и пантофите. А и не се виждаше никакво Бюринге, камо ли гарата му. Гора, гора и само гора, докъдето ти стигне погледът. И една малка чакълеста пътечка, водеща надясно.
Старецът си помисли, че може би ще намери топли дрехи в куфара, който така бързо и необмислено бе взел със себе си. Ала куфарът беше заключен и Алан не можеше да го отвори без отвертка или някакъв друг инструмент. Не му оставаше нищо друго, освен да се движи, за да не измръзне до смърт. Опитът обаче му подсказваше, че това последното навярно нямаше да се случи.
Куфарът имаше дръжка, която се издърпваше нагоре, и с нейна помощ тръгваше на четирите си колелца. Алан заситни по пътечката през гората. Зад него куфарът подскачаше върху чакъла.
След няколкостотин метра стигна до, както изглеждаше, гара Бюринге. Сградата на гарата беше затворена и се намираше до напълно изоставена железопътна линия.
Алан беше образец за столетник, но сега почувства, че му идва в повече. Седна върху куфара, за да събере както мислите, така и силите си.
Вляво от Алан се намираше занемарената жълта гара на два етажа. Всички прозорци на долния етаж бяха заковани с грубо издялани дъски. Вдясно можеше да проследи с поглед железопътната линия, която изчезваше в далечината, още по-надълбоко в гората. Природата все още не бе успяла да завладее релсите докрай, но това беше просто въпрос на време.