— Защото не си искал да вкарваш плашещите факти от работата си в нашия живот. — Тя замълча за момент. — Значи мислиш, че е рискувал живота си, за да спаси твоя?
— Знам само какво направи. Мъжете, които ме нападнаха, са мъртви, а аз съм жив.
Тя взе вилицата и разрови спагетите в чинията си.
— Питам се каква представа имаш за него — отбеляза замислено. — Като егоцентричен, движен от вътрешната си тревожност женкар? Или като безстрашен, безкористен герой?
— Не може ли да е и двете? Безстрашен, когато е изправен пред явна и реална опасност, но иначе погълнат от себе си и бягащ от вътрешните си демони?
— Или може би човекът, който според теб се е превърнал в герой в онзи ден, си е бил все същата емоционална развалина и просто е направил опит за самоубийство. Опит, който, за твое щастие, се е оказал неуспешен.
Погледът на Гърни се спря върху чертежа на барака по средата на масата.
— И за това съм си мислил. Може би просто не ми се иска да е така.
— Главното е, че си жив заради това, което е направил, независимо от мотивите му, и му дължиш нещо в замяна, така ли?
— Не знам точно какво. Но нещо, да. — Вместо по-точен отговор, той вдигна дланите си нагоре. — Както и да е, съгласих се да отида в Ларчфийлд утре сутринта. Може би след това ще имам повече яснота.
Погледна към кокошарника, после — отново към Мадлин.
— Не харесвам Морган. Никога не съм го харесвал. Но не мога просто да кажа „не“. И не е само заради онази стрелба на стълбището. Нещо… ужасно… се случи на церемонията по награждаването, когато Морган получаваше златната си детективска значка. Това е важен момент в живота на полицая. Така беше за мен и мисля, че е било десет пъти по-важно за него. Но после, след церемонията, баща му се приближи до него. Неговият изтъкнат, прославен баща, на когото Морган отчаяно се опитваше да угоди. Баща му го гледаше право в очите, сякаш беше престъпник. Без да стисне ръката му, без да го поздрави. Единственото, което този кучи син каза, беше: „Тази златна значка е семейна традиция. Не ни посрамвай“.
Всеки път, когато си спомнеше този момент, Гърни изпитваше смесица от гняв и тъга. Заради жестокия и студен баща. Заради сина, копнеещ за нещо, което никога няма да получи.
Мадлин го наблюдаваше изпитателно. Когато я погледна, Гърни видя в очите ѝ разбиране за чувствата му, разбиране, може би по-дълбоко от неговото собствено.
5
Типично за непредсказуемото пролетно време в планината, следващата сутрин беше изненадващо топла, въздухът — мек и влажен в бледата утринна светлина. Когато Гърни излезе, за да се качи в субаруто си, приятната миризма на влажна трева събуди детските му спомени от парка „Бронкс“, където бе прекарал толкова много летни часове, далеч от напрежението, което бе превърнало брака на родителите му в постоянен ад.
Въведе адреса на полицейското управление на Ларчфийлд в джипиеса на колата и потегли, като се отърси от мислите за парка и брака на родителите си.
Маршрутът му минаваше през местност, която беше едновременно живописна и потискаща. Имаше просторни пасторални пейзажи — красиви зелени ниви и червени силози, криволичещи потоци и вековни каменни зидове, хълмове, осеяни с диви цветя. Наред с това навсякъде се виждаха тъжните символи на икономическия упадък — счупени прозорци и покрити с пълзящи растения развалини на някога просперирали мандри, хамбари и къщи, мрачни села, където дори табелите „Продава се“ се разпадаха.
С приближаването си към подножието на планините Адирондак старите пасища и кленови горички се смениха с борове и канадски ели и теренът постепенно стана по-горист. Рядко срещащите се търговски сгради бяха малки мотели, къмпинги, оръжейни магазини и магазини за риболовни принадлежности. Всички се нуждаеха от ремонт.