2
След като раздаде задачи за четене по темата на следващата си лекция, Гърни освободи курса и се отправи по безцветния, осветен с флуоресцентни лампи коридор към кабинета на Харис Шнайдер, хонорувания психолог и от време на време психотерапевт на полицейската академия.
Шнайдер беше нисък мъж на средна възраст с големи прошарени мустаци, на които винаги се задържаше по някоя троха. Носеше кафяво вълнено сако с кръпки на лактите и от устата му винаги стърчеше лула, натъпкана до ръба с тютюн, която като че ли всеки момент се канеше да запали. Той изслуша опасенията на Гърни за самоуверения сърдит кадет от току-що приключилия семинар — фактът, че младежът вече показваше рефлексивната враждебност, характерна за етапа на прегаряне към средата на полицейската кариера, бе притеснителен.
Шнайдер се покашля.
— Да, знам. Лоша работа. Вече го наблюдаваме. Положението не е добро. — Кимна, сякаш се съгласяваше със себе си. — Ще предприемем подходящи мерки в подходящия момент.
Усмихна се кратко, сякаш бе доволен, че владее ситуацията. Погледна заредената лула, извади от джоба на сакото си стара хромирана запалка и я сложи на масата пред себе си — жест, който наред с кратко изсумтяване и още едно покашляне означаваше, че срещата е приключила.
Гърни се изкушаваше да изрази загрижеността си с по-убедителни аргументи — като опише последиците, които е наблюдавал, след като подобни сърдити хора получат оръжие и полицейска значка. Но Шнайдер, разбира се, не по-зле от него знаеше какво може да се случи. Гърни благодари на психолога за отделеното време, може би твърде рязко, и тръгна към паркинга.
Когато излезе на асфалта, за пореден път си даде сметка за странната изменчивост на пролетното време в планините в северната част на щата Ню Йорк. В първия студен час след разсъмване небето бе покрито с унила сива пелена, само два часа по-късно беше безупречно синьо и топлите слънчеви лъчи напичаха, а сега отново се събираха бързо движещи се облаци и прехвърчаха снежинки.
Гърни вдигна ципа на шушляковото си яке, наведе глава срещу вятъра и бързо закрачи към колата си — старо, но все още отлично работещо субару „Аутбак“. Запали двигателя, пусна парното и погледна телефона си за съобщения. Имаше едно от Мадлин.
„Здрасти. Току-що се прибрах от клиниката. На телефонния секретар има съобщение от Майк Морган, предполагам, същия Майк Морган, който ти беше партньор? Иска да му се обадиш възможно най-скоро. Ако не съм вкъщи, когато се върнеш, ще бъда у Диърдри Уинклър. Имат две малки алпаки, които умирам от любопитство да видя. Ще се прибера за вечеря. Ако можеш, купи мляко.“
Майк Морган. Малко от спомените, които предизвикваше това име, бяха положителни. Единият беше незаличим. Бе свързан с едно събитие, което създаде уникална връзка между двамата и доведе до това, че Морган се прочу като герой на нюйоркската полиция — докато ореолът на героизма му не бе засенчен от разкриването на някои негови не толкова похвални постъпки.
Единствения път, когато се бяха виждали с Мадлин, тя не остана особено очарована от него. Затова беше много доволна, когато, след като работи по-малко от година с Гърни, Морган тихо бе принуден да напусне управлението.
Спомените предизвикаха неприятен въпрос: Какво може да иска Морган? Гърни обмисляше възможните отговори през по-голямата част от петдесетминутното пътуване до Уолнът Кросинг.
Когато отби по трикилометровия стръмен черен път нагоре към къщата, в която с Мадлин живееха, откакто се изнесоха от града, забеляза, че вятърът е стихнал и снежинките се сипят по-бавно. Бяха покрили клоните на старите ябълкови дървета покрай пътя, форзициите между езерцето и плевнята и буренясалата ливада между плевнята и къщата.
Спря колата на обичайното си място до задния вход. Когато слизаше, ято жълти чинки хвръкнаха от покрития със сняг люляк до хранилките и отлетяха над ливадата към черешовата горичка. Гърни бързо влезе в къщата, закачи якето си в коридора, мина през голямата кухня и отиде направо до стационарния телефон в кабинета си.
Изслуша съобщението на Морган и записа номера на листче. Гласът на бившия му партньор беше напрегнат, може би дори уплашен.
Гърни върна обаждането повече от любопитство, отколкото от желание да го чуе.
Морган вдигна след първото иззвъняване.
— Дейв! Много ти благодаря, че се обади. Оценявам го. Боже, колко се радвам да чуя гласа ти. Как я караш?
— Нямам сериозни проблеми. Ами ти?
— Точно сега положението е малко напечено. Всъщност доста напечено. Затова трябва да говоря с теб. Нали знаеш как стоят нещата около мен тук?