— Дори не знам къде си.
— О, да. Няма как да знаеш. Не сме се чували цяла вечност. Е, сега съм в Ларчфийлд. Даже съм началник на местната полиция. Да не повярваш, нали?
Гърни мислено се съгласи.
— Къде е тоя Ларчфийлд?
— Само на час път северно от Уолнът Кросинг, но не се изненадвам, че не си чувал за него. Тихо местенце. Почти нулева престъпност. В действителност тук никога не е имало убийство. До снощи.
— Слушам те.
— Надявах се да можем да се видим лично.
— Не можеш ли да ми разкажеш по телефона?
— Ситуацията е сложна. Прекалено много особености. Не мога да си позволя да прецакам нещата. Може ли да дойда и да ти обясня?
Гърни се поколеба.
— Кога?
— Мога да съм у вас до час.
Гърни погледна часа на телефона си — 14:58. Макар че нямаше желание да се вижда с този човек, една част от общото им минало не му позволяваше да откаже.
— Имаш ли ми адреса?
Вълнението в гласа на Морган беше почти осезаемо.
— Естествено. Ти си знаменитост. Знаеш го, нали? Миналата година те показваха по всички новини в щата: „Пенсиониран полицай от града разкрива убийствата в Уайт Ривър“. Слава богу, не беше трудно да те намеря!
Гърни не коментира.
— Добре тогава. Ще се видим след час.
3
Въпреки че партньорството им бе продължило едва десет месеца, Гърни знаеше за личния живот на Морган повече, отколкото за всеки друг, с когото бе работил в нюйоркската полиция през двайсет и петте си години служба. От първия ден, когато постъпи на мястото на пенсионирания му бивш партньор в отдел „Убийства“, Майк се отнасяше към него като към доверен приятел и така Гърни научи повече, отколкото би искал за това, как колегата му копнее за одобрението на уважавания си баща, също полицай, за бурните му връзки с различни жени и за пристъпите му на параноя.
Познаваше отлично и маниакалната показна подреденост на Морган, особено пунктуалността му. Затова не се изненада, когато точно в 15:59 видя черен шевролет, изкачващ се по пътя през ливадите към къщата.
Гърни отиде на задния вход и отвори вратата. Студеният въздух носеше смесен аромат на мокър сняг и пролетна трева. Големият джип с кръгла полицейска емблема отстрани спря до субаруто.
Морган слезе, огледа тревожно полето и хълмовете и тръгна по пътеката между къщата и лехата с аспержи. Носеше безупречно изгладен черен панталон и сива риза с тризвездна значка на полицейски началник на колосаната яка. Въпреки че все още имаше стегната спортна физика, походката му сега беше по-скована и тревожните бръчки на лицето му изглеждаха по-дълбоки.
Когато се приближи, Морган подаде ръка на Гърни и се усмихна леко смутено.
— Дейвид! Леле! Радвам се да те видя. Много време мина, а?
Ръкостискането му беше неприятно силно, но после той бързо отпусна ръка, сякаш в последния момент се усети, че е лош навик.
— Здравей, Майк.
Морган вдиша дълбоко и издиша бавно, като изду бузи, направи крачка назад и отново огледа хълмовете и полето.
— Голяма дивотия, а? Не се вижда друга къща. Не е ли проблем?
— Проблем ли?
— В смисъл… тук е адска пустош. Няма жива душа наоколо. Колко земя имаш?
— Около двеста декара. Някога е било ферма. Предимно стари пасища. Има няколко малки кариери. Горички от дива череша и клен. Много пътеки.
Морган явно не слушаше. Кимна и пак се огледа.
— Има ли змии?
— Не бих казал. Поне не отровни.
— Мразя змии. Винаги съм ги мразел. Веднъж четох за някакъв тип, който сложил гърмяща змия в пощенската кутия на съседа си. Представяш ли си?
Гърни се отдръпна от вратата и неохотно махна на госта.
— Ще влезеш ли?
— Благодаря.
Покани го в кухнята, до кръглата маса пред френските прозорци. Събра записките си за лекцията в полицейската школа и ги остави настрани.
— Сядай. Кафе? Чай?
Морган сви рамене.
— Каквото пиеш ти.
Докато Гърни зареждаше кафеварката, Морган остана прав. Огледа стаята, после погледна навън през остъклената врата.
— Много съм ти благодарен, че се съгласи да ме приемеш толкова бързо.
Когато кафето беше готово, Гърни сипа две чаши и ги постави на масата.
— Мляко? Захар?
— Нищо. Благодаря.
Гърни седна на стола, на който обикновено сядаше на закуска, а Морган се настани срещу него. Гърни отпи глътка кафе и зачака.
Морган се усмихна нервно и поклати глава.
— Мислех за това през целия път, но сега… Не знам откъде да започна.