Гърни забеляза, че ноктите на бившия му партньор са нагризани до живеца. Винаги изглеждаха така: подутите върхове на пръстите му покриваха подкъсените нокти. За разлика от повечето хора с този натрапчив навик обаче, Морган никога не го правеше публично. Това напомняше на Гърни за майка му, която за пред хората спазваше строга диета, а в същото време бе с необяснимо наднормено тегло.
Морган обхвана чашата си с длан.
— Предполагам, че последното, което знаеш за мен, е, че напуснах управлението — изрече това колебливо, почти като въпрос.
— Чух, че си се преместил в северната част на щата.
— Нещата се наредиха добре. Знаеш, че Бартли ме остави да изкарам двайсет години, за да мога да взема пенсия, нали?
Гърни кимна. Имайки предвид кашата, в която се беше забъркал, Морган трябваше да се радва, че му дават такъв шанс.
— Това ми даде малко почивка, за да се окопитя. Чух, че в колежа „Ръсел“ в Ларчфийлд има свободно място за шеф на охраната. Кандидатствах, отидох на интервю и получих работата.
— Не разбраха ли за проблемите ти в полицията?
— Явно не. Но това е обяснимо. Все пак не ме наказаха официално. На документи просто съм се пенсионирал. Двайсет години стаж и „чао“.
Преди да продължи, Морган се втренчи за миг в кафето си, сякаш на повърхността на течността видя някакъв образ от миналото.
— Работата в колежа беше добра. Почтена, с хубава заплата и така нататък. Но година по-късно началникът на полицията в Ларчфийлд се пенсионира. Някой ме предложил като подходящ кандидат. — В очите му проблесна гордост. — Извикаха ме на интервю в местния съвет и след две седмици вече имах златни звезди на яката.
— Просто така?
Гордостта отстъпи място на несигурност.
— Звучи малко странно, нали?
— Даже много странно.
Гърни се поколеба кой от въпросите, които му хрумнаха, да зададе най-напред. Избра най-умерения.
— В какво се състои работата?
Морган отново се втренчи в кафето си и изчака няколко секунди, преди да отговори:
— Странно място е този Ларчфийлд. Нулева престъпност, купища пари, нито едно увехнало цвете в селските градинки. Жива, дишаща картина на баровско съвършенство.
— Обаче…?
Морган направи кисела гримаса.
— Ларчфийлд винаги е бил под чехъла на една свръхбогата фамилия. Ръсел. Преди три поколения са притежавали цялата земя в района и постепенно са я разпродали с ограничителни клаузи, които им дават контрол над всичко — от стила и цвета на къщите до състава на асфалта по улиците. Местният колеж бил пред фалит, но семейство Ръсел го спасило и разширило с големи дарения. Разбира се, с условия, които им осигуряват постоянен контрол над него. И това не е всичко. В течение на повече от век всички обществени институции в Ларчфийлд — от библиотеката до местния театър и осемдесетте хектара парк — процъфтяват благодарение на благосклонната диктатура на фамилията. В Ларчфийлд не се случва почти нищо без участието на Ръсел… и тяхното одобрение.
— Нещо като частно кралство, а? Кой е сегашният крал?
— Там е работата. До снощи беше Ангъс Ръсел.
— Той ли беше убит?
Морган кимна.
— Да. И целият ад изпълзя на светло.
— Как беше убит?
— Дясната му сънна артерия и дясната му яремна вена са били прерязани с едно движение. Докато е излизал от банята.
— С едно движение?
— Само едно движение. Чист, дълбок разрез. Според патолога вероятно между три и пет сутринта.
— Кой е открил трупа?
— Жена му и икономката — но по различен начин. Жена му, Лоринда Ръсел, казва, че слязла за закуска около осем часа. Направила си чай в кухнята и после занесла чашата си в къта за закуска в ъгъла на основната трапезария. Седнала и започнала да проверява телефона си. И изведнъж чула звук. Като от капка вода, така го описа. После го чула пак. И пак. Огледала се и видяла тъмночервено петно на бежовия килим до себе си. В това време още една капка капнала на същото място. Погледнала нагоре. На тавана има полилей на златна верига и там от тъмночервено петно капела някаква течност. Отначало нямала представа какво означава това. Но после се досетила. И запищяла.
— Тя ли ти каза, че се е досетила, че е кръв?
Морган кимна.
— Едва произнесе думата. Казва, че баща ѝ паднал от трактор и бил разкъсан от машина за балиране и оттогава, когато види кръв, дори при мисълта за нея, ѝ прилошава. В това време икономката, Хелън Стоун, стояла отвън близо до прозореца на нишата и давала указания на един от градинарите. Чула писъците и изтичала в къщата. Видяла кръвта, капеща от тавана, и хукнала нагоре по стълбите към спалнята на Ангъс Ръсел, която е точно над къта за закуска.