Той кимна.
— Ще се постарая.
Тя взе вилицата си и смени темата:
— Обади ли се на Майк Морган?
— Да.
— В съобщението звучеше адски разтревожен.
— Донякъде той така си звучи, но изглежда, че е попаднал в трудна ситуация. Всъщност дойде у нас, за да говорим.
— Какво иска?
— Да му помогна в разследването на убийство в едно село на север оттук. Ларчфийлд. Странно място. Странно местопрестъпление. Но най-странното е, че Морган е станал шеф на тамошната полиция.
— Мислиш, че няма да се справи ли?
— Като способности може да се справи. Но този човек е емоционална развалина. — Той направи кратка пауза. — Колко още искаш да ти разкажа?
— Колкото трябва, за да разбера какво си решил.
— Какво съм решил ли?
— Да. Дали ще му помогнеш в разследването.
Гърни не отговори.
Тя се обърна и погледна към френските прозорци.
— Виж тревата.
Той погледна към вътрешния двор — старо патио, облицовано със син камък, и после към кокошарника и старата ябълка. Мократа трева блестеше под косите лъчи на вечерното слънце. Единствената следа от доскорошния сняг беше бяло като памук петно в основата на дървото.
— Удивително — каза Мадлин и лицето ѝ грейна като отражение на блясъка на тази сцена. Въздъхна и пак се обърна към Гърни. — Разкажи ми каквото искаш.
Той се замисли за момент откъде да започне.
— Бащата на Морган беше почти на върха на йерархичната стълбица в нюйоркската полиция, а братята му, близнаци, бяха началници на участъци. Той е осем години по-малък от тях и твърди, че са го наричали „грешка“. Баща му или го пренебрегвал, или само го критикувал за недостатъците му. Морган беше обсебен от желанието да спечели одобрението на семейството си. Беше безупречен на хартия, взимаше с отличен изпитите за повишение. Но имаше всякакви страхове и използваше катастрофален начин да се бори с тях.
— Наркотици?
— Жени. Понякога жени, свързани с престъпленията, които разследваше. Дори една-две потенциални заподозрени. Тези грешки можеха да го вкарат в затвора. Но явно нагонът замъгляваше преценката му.
— Изглежда, че се е опитвал да реши проблема с ниската си самооценка с нещо, което може само да влоши нещата. Като наркоманите, които виждам в клиниката. Как му се разминаваше?
— Никой не искаше да настъпи баща му и затова си затваряха очите, стига гафовете му да не бяха твърде очевидни и да не вредяха на обвинението. Но накрая на един от капитаните му писна и каза на Морган да подаде оставка, защото иначе ще отнесе въпроса до отдела за професионална етика с риск от наказателно преследване. В крайна сметка го оставиха още няколко месеца, докато събере стаж за пенсиониране. Така потулиха нещата.
— Без последствия?
— Точно така.
— И властите в Ларчфийлд са решили, че този примерен пазител на закона ще бъде идеалният началник на полицията?
— Не веднага. Каза ми, че е бил началник на охраната в местния колеж. Година по-късно го избрали за шеф на полицията. Изглежда малко странно, че е получил първата работа. Но това, че са му дали втората, е направо чудо. И по съвпадение човекът, който току-що е бил убит, е този, който е провел интервютата и е взел решенията и за двете назначения на Морган.
— Имаш ли представа защо иска точно ти да участваш в разследването?
Гърни се загледа в далечината през френските прозорци, сякаш можеше да намери отговора някъде из пасищата.
— Когато дойде, половин час ме увещава и представи участието ми като най-логичното нещо на света.
Мадлин вдигна насмешливо едната си вежда.
— Твърдеше, че разследването би могло да извлече голяма полза от съвместните ни усилия. Той мислел за „възможностите“, а аз за „вероятностите“.
— Какво означава това?
— Че той умее да измисля различни сценарии за това, как и защо е извършено престъплението, но не го бива да оценява вероятностите и да определя приоритетите на разследването.
— Шефът на полицията не трябва ли да е добър точно в това?
— Нищо в тази ситуация не е такова, каквото трябва да бъде.
— Тогава просто откажи. Не е твой проблем, че Морган не може да си свърши работата.
— Не е толкова просто. — Погледът му се плъзна зад френските прозорци към ливадата. — Работата е там, че… имам неизплатен дълг. Преди около шест години, точно след като с Морган станахме партньори, отидохме да проведем разпити на очевидци на убийство в една кръчма в Южен Бронкс. Когато излизахме от апартамента на свидетеля, се сблъскахме лице в лице с трима бандити, които излизаха от апартамента точно отсреща — тяхната лаборатория за амфетамини, както се оказа. Решиха, че сме дошли за тях, и работата загрубя — техните узита срещу нашите глокове. Морган скочи обратно в апартамента, от който бяхме излезли, а аз залегнах на стълбището. Китката ми се удари в парапета, пистолетът ми падна надолу по стълбите и тримата маниаци с узитата хукнаха след мен. В този момент Морган изскочи в коридора и застана между мен и тях. В едната си ръка държеше служебния си „Глок“, а в другата — резервния „Зиг“ и всички започнаха да стрелят едновременно. За нула време прозвучаха над сто изстрела. Истински ад. Когато всичко утихна, тримата бандити лежаха мъртви на плочките, а Морган стоеше непокътнат. — Гърни я погледна с виновно изражение. — Не съм ти разказвал това, защото…