Петко Тодоров
Стойко
— Какво се е разгълчала оттатък стрина Петковица, бабо Гано?
— Абе, даскале… и нейното не е лесно — промълви едвам чуто баба Гана, наведе очи и се захласна.
В това време оттатък през сливака наново се зачуха клетвите на баба Петковица: „… Да опустейте, да ви порази господ — през сълзи нареждаше тя, — по-хубаво майка ви камък да е родила, вий да не сте се раждали, гдето ми уморихте чадото… Таквази ли ви я дадох?… Кой ви е викал да се втиквате да ми искате дъщеря — сега не я погледвате…“
И сълзите отново я задавяха.
Баба Гана, както стоеше тъй при мене, изведнъж се връцна из вратата, слезе на двора и отиде да я раздумва.
Аз излязох отвън на чардака, поогледах се наокол — всичко тихо. Мъчителна, зловеща тишина обгърнала цяло село. Оттатък под клюмналата стряха на баба Петковица в прозорците мъждука слаба светлина на кандило и като залутана светулка се губи в нависналите гъсти листе на дърветата. Мен ме зачевърка. Слязох долу. Баба Гана беше пак приседнала край огнището, гдето къкреше гърне с боб. Тя ту се навождаше да подклажда гозбата, ту пак се изправи, завърти вретеното и засучи от къделята тънка нишка.
— Какво има у стринини Петковичини — подхванах направо аз, — бабо Гано?
— И аз не знам що да ти кажа, даскале — въздъхна издълбоко тя. Баба Гана замлъкна, наведе глава, а аз още повече наострих уши.
— Седни — подхвана тя пак, — ей ти столче; да ти разправя, ти по си ходил по света, познаваш повечко хора, може да разбереш, а то ний… — и като че ли друга мисъл я пресече, та тя изново поде: — Знаеш, даскале, Петковца е вдовица. Отколе умря мъж й. Той, като беше жив, иди-доди, не бяха тъй… Ама те и сега не са зле. Какви, какви по сиромаси зная от тях аз и как много по-честито и добре прекарват… Той я остави с три деца: малки бяха, ама тя, каквато си е чевръстичка, не ги остави. Работи, те й помагаха, отрастоха. Най-голямата, Неда, гдето е сега болна, се извлече мома… Пък беше и хубава. Ех, божки, като я гледам сега — сърце ми се къса. Какво е туй човек! Като го налегне болест или яд, спълдушиня се — на нищо не прилича…
И Неда — хубава, ама каква? — сякаш са я изписали. Онез черни като въглен очи; оная копринена коса — спуснала се, завила кръста й, изгора!… Като се стъкне, като се натъкми, та като грабне котлите, докат стигне кладенеца, пощуряваха момците подире й…
И Петковица радва ли се, радва, че и тя отгледала чадо. На хоро, по седенки, на извор — един през други тичат подире й момците. Още от мънинка, що се промомила — се казва, — почнаха да хлопат Петковичините порти. Тоз, онзи — и добри момчета.
— Малка е, не ни е за даване — отвръща Петковица, па понякога пък се замисли, дойде при мене, та седнем тъй с нея, както сме седнали сега, и почне тя да ме пита: — Какво ще кажеш, како Гено, зер аз съм й кака, сега пък от Димови проводили да ме питат: Димо казал, иска тук да си задоми Петра, та да се прибере момчето му: да си отвори дюген. То хубаво изпекло занаята веки. Най-баш калфа било при Тодора терзията. То му въртяло всичката работа.
— Хубаво, хубаво, Петковице, хайде тогава да е на добър час — кажа аз.
— Какво ти „на добър час“ — викаш, како Гано, тя не дава да й прохортуват. Какво е туй момиче — не знам.
— Срамува се…
— Где ти ще се срамува! От мене ли?… Ама не иска; пък хубаво мястото — ще го изпуснем. Каква работна жена е Димовица? Та и Димо е прибран, и добри са… Пък и имат си от що-що, гдето се рекло.
Приказваме си ний с Петковица, а Неда не дава да й продумаш… Та тъй отказаха тук, отказаха таме; взеха да пущат на Неда приказки. Едни викат Змей я любел, други се подсмихват: ще се калугери… Хорски приказки, като няма какво да правят, с хората се гаврят. Мина се, що се мина, Недини дружки се настаниха, изжениха, а тя пак мома… По едно време току се чу из село, че Маруляковото момче, Стойко, тръгнало подире й. Всички се смеят. Никой не вярва. Зер то на челяк не мязаше още — ни мустак, ни брада. Младо, по-младо с години от нея. Ний си мислим: детинска работа, белким ще му уйдиса на ума Неда. То какви-какви момци не ги огрея, та него ли?… Кога не се мина десетина дена, чухме — Неда му дала китка от чело. Подир някой ден пък стовни си дала да ги напие… Чудим се. Не вярваме. Току един ден дойде Петковица у дома замислена, осрамена. „Кой знай — помислих си — какво ще да е.“
— Седни, Петковице, какво си тъй посърнала?
— Ох, како Гано, и аз не знам какво е това чудо — поде тя, — знаеш ли Марулякови проводили баба Анна сватята. Аз се чудя и мая що да им хортувам, пък Неда като рекла: — „Да проводят сгодежници, аз него си искам…“ и то пък лудей за нея. Че Неда, да вземе да умий, да прибере чехлите на сватята, заявило ми се е и замаяло с туй момиче…