— Защото е откъсната от другите.
— Твое хрумване ли беше, Сюзи?
— Да не си луда? Той ни нареди.
— Кой?
— Веднъж през нощта Чарли ни нареди… — започнала да разказва страшната случка.
— На кого нареди? — попитала Върджини.
— На мен, на Линда Касабиан, Патриша Кренуинкъл и Текси Уотсън. Каза ни, че трябва да отидем в тази къща и да не оставим в нея нито един човек жив.
Даде ни кола, трябваше да се облечем с тъмни дрехи. В тях изглеждахме като призраци. Винаги ги обличахме, когато ходехме да плашим хората по къщите. Нощем, нали разбираш? Влизахме тихо в къщата и само размествахме някои предмети. На сутринта хората можеха да се побъркат. Или летяхме като нощни пеперуди и щом някой ни забележеше, побягвахме. Страшен майтап. Но никога нищо не откраднахме. И това хората не можеха да си обяснят.
— А какво стана с Тейт?
— Пак облякохме дрехите, у всекиго имаше по един дълъг нож, а у Текси и пистолет. В този вид пристигнахме в къщата на хълма.
— Знаеше ли чия беше?
— В колата Текси каза, че била на Тери Мелчър.
— Та това е синът на прочутата Дорис Дей.
— Аха. Текс каза, че ни бил метнал. Не удържал думата си. Преди това Текс бил с Чарли няколко пъти вътре, така че всичко му било познато.
— У Мелчър ли са били?
— Заради някакви песни. Искали да издадат плоча или нещо подобно. Той май вежливо ги изпъдил и не искал да има нищо общо с тях. Чарли казваше, че този чешит е свиня. Пред къщата обърнахме, върнахме се с около сто метра обратно, после Текс паркира и ние слязохме.
— Не се ли страхувахте?
— Ти да не откачаш? От какво? Нали Текс имаше пистолет. Покатери се на стълба и преряза телефонната жица. Запълзяхме покрай шосето чак до портата, но не искахме да я отваряме, защото не знаехме дали там няма сигнална система. А и телената ограда можеше да бъде заредена с ток. Тъй че си намерихме чудесно местенце и се провряхме. Когато вече бяхме в градината, на прибежки стигнахме до пътечката, която водеше към къщата. Изведнъж светнаха фарове. Колата беше тръгнала откъм задната страна на къщата и се бе насочила към изхода.
„Залегни!“ — извика Текс и ние се хвърлихме встрани към храстите. Текс почака колата да приближи и застана пред фаровете с пистолет в ръка. „Спри!“ — изкрещя той към мъжа зад волана. — „Не ме закачайте, моля! — каза момчето. — Аз никому нищо няма да кажа!“ Текс не го чуваше. Четири пъти стреля и край за момчето.
— Стив Парънт ли беше, дето писаха за него във вестниците?
— Аха — отговорила Сюзън. — Аз също научих от вестниците. Май бил приятел на портиера — казала безразлично, но миг след това й светнали очите. — Знаеш ли кое ми беше чудно, Върджини? Че никой не беше чул гърмежите. Бе тихо както преди. И тръгнахме към къщата. Някой забеляза отворен прозорец. Влезе вътре и ни отвори вратата.
— Знаехте ли, че вътре има хора? — попитала Върджини.
— Разбира се, че не. Мислехме си, че може да има някой, но кой и колко са, не знаехме. Поспряхме първо в големия хол. Ех че разкош, Върджини, да ти падне шапката. После тръгнахме към всекидневната. На дивана спеше някакъв мъж. Не му видях лицето, беше обърнат към стената. Текс също не му виждаше лицето и затуй заобиколи дивана и мъжът се събуди. Не разбра какво става и глупаво попита колко е часът. Може би си е помислил, че Текс е някой от неговите познати. Но Текс насочи срещу него пистолета и му каза да не мърда, че иначе ще го очисти. После изпрати Линда навън да варди и ни кимна. Тъй че също влязохме.
— И не се събудиха от изстрелите? — попитала Върджини.
— Върджини. Нали ти казах, че не. И аз се чудех. Дори и тези, които бяха наблизо.
— Ама че дълбок сън.
— Може би са били упоени от наркотици. Чакай, Текс ми даде знак да обиколя всички стаи и да видя има ли някой. И тъй отворих една врата, там на дивана седеше жена и четеше някаква книга. Погледна ме, аз й кимнах и й се усмихнах.
— Коя беше? — попитала Върджини.
— Тогава не знаех. По-късно прочетох във вестниците, че била Абигейл Фолгър. — Онази, милионерката ли?
Ами да. Милиони от кафе.
— Оставила си я и си излязла? Не изкрещя ли тя?
— Не. Нищо. Отидох в друга стая, там също лежеше на дивана жена, а до краката й седеше мъж. Изобщо не забеляза, че съм в стаята. Тогава се върнах пак при Фолгър и я попитах какво чете. Не изчаках отговор и се върнах при Текс, който все още държеше в шах първия мъж.
— Кой беше?
— Войтек Фриковски. Текс ми хвърли едно въже и ми каза да му вържа ръцете зад гърба. Заех се с това, но така ми трепереха ръцете, че не можех да се справя. Не успявах някак да затегна както трябва възела.
— Не викаше ли за помощ?
— Не. Отначало не каза изобщо нищо, а после като се посъвзе, започна непрекъснато да пита Текс кой е и какво иска.