На следващия ден към три часа следобед телефонът в енорийското управление на евангелистката църква на „Леращрасе“ 8 във Висбаден звъннал.
— Дом Нойшефер — казала дванадесетгодишната дъщеря на енорийския свещеник.
Никой не отговорил.
— Татко го няма, готви се за богослужение — добавила, но след малко затворила, защото никой не се обаждал. И пак седнала да чете. После, когато тръгнала към приятелката си, намерила в пощенската кутия бял плик. Не бил адресиран. Оставила го върху масата на баща си. Когато свещеникът се върнал у дома и разрязал плика, видял, че в него има още един. В левия горен ъгъл имало нарисувана емблема със звезда и автомат с инициалите РАФ. Вътре имало цветна снимка, направена с апарат за моментално репродуциране на снимките („Полароид“), а на нея — Ханс-Мартин Шлайер. Бил с тъмночервено горнище от анцуг със синя ивица, в ръката си държал картонена табелка с текст: „6.9.1977. Пленник на РАФ“. В плика имало две писма. Едното от похитителите, другото от похитения. Изненаданият свещеник все още държал плика, когато отново звъннал телефонът и в слушалката прозвучал женски глас:
— В пощенската ви кутия има писмо за федералното правителство. Предайте го!
Похитителите диктували условията:
„В понеделник 5.9.1977 групата на Зигфрид Хауснер плени председателя на Съюза на работодателите и на Федералния съюз на германската индустрия Ханс-Мартин Шлайер. Повтаряме отново условията за освобождаването му, посочени в първото наше писмо до федералното правителство, на които, както междувременно разбрахме, органите за сигурност не дават гласност от вчера насам. Незабавно прекратете издирването, иначе Шлайер ще бъде разстрелян!
Щом издирването бъде прекратено, освобождаването на Шлайер ще стане при следните условия:
1. Да бъдат освободени затворниците, членове на РАФ: Андреас Баадер, Гудрун Енслин Ян-Карл Распе, Верена Бекер, Вернер Хопе, Карл-Хайнц Делво, Хана Крабе, Бернхард Рьоснер, Ингрид Шуберт и Ирмгард Мьолер, да бъдат разменени с Шлайер и да заминат за страна, която те си изберат. Тъй като поради раняване Гюнтер Зоненберг не трябва да остане в затвора, да бъде незабавно освободен. Заповедта за неговото арестуване да бъде анулирана Гюнтер да замине заедно с останалите десет затворници при които трябва да бъде незабавно откаран, за да се уговори с тях.
2. До сряда осем часа сутринта затворниците да бъдат откарани на летището във Франкфурт. До излитането в 12 часа да им бъде дадена възможност в взаимно да се договорят. В десет часа преди обяд в пряко предаване по западногерманеката телевизия един от затворниците да информира обществеността за коректното протичане на подготовката по излитането.
3. В ролята на обществени контрольори и като гаранти за живота на затворниците по време на транспортирането им до кацането и тяхното пристигане до целта на пътуването да бъдат придружавани по наше предложение от Пайо — генерален секретар на Международната федерация по правата на човека към Организацнята на обединените нации, и от свешеника Нимьолер. Молим ги да се погрижат от висотата на своето положение затворниците да пристигнат в добро състояние там, където пожелаят.
Естествено бихме били съгласни и с други предложения на затворниците.
4. Всеки затворник да получи по 100 000 марки.
5. Настоящото известие, което, както се вижда от приложената снимка на Шлайер и неговото писмо, е напълно автентично, да бъде излъчено по тазвечерната информациониа емисия в 20 часа, и то в пълен текст и в непроменен вид.“
Писмото съдържало още някои не толкова съществени, но също така арогантни искания и завършвало с подписа: групата на Зигфрид Хауснер РАФ. Върху допълнителен лист Шлайер пишел собственоръчно:
„Обявиха ми, че продължаването на издирването застрашава живота ми. Същото важи и ако не бъдат изпълнени исканията им и не бъде спазен ултиматумът. Иначе аз съм добре, не съм ранен и вярвам, че ще бъда освободен, след като бъдат изпълнени условията.
Все пак това не е мое решение.“
Членовете на „кризисния щаб“ преценяват всички обстоятелства, разглеждат евентуалните последици, по решват да не се съгласят с предлаганата размяна. В разговорите участвувал и директорът на акционерното дружество „Даймлер-Бенц“ и информирал присъствуващите, че неговата фирма е готова да заплати какъвто и да е откуп. Такава била общоприетата практика. Още през 1975 г. фирмата бе изплатила откуп в размер на 7,5 милиона долара за отвлечен ръководен деец на „Даймлер-Бенц“ в Аржентина. Но тогава положението бе друго. Групата „Монтонерос“, която отвлече директора Метц, представляваше група партизани, революционери, борещи се срещу непоносимите социалнополитически условия в Аржентина, и на тяхна страна бе мнозинството от населението. А тези, които отвлякоха Шлайер, бяха гангстери. Хелмут Шмит отхвърли предложението. И беше прав. Ако постигнеха това, което искаха, ако получеха милиони марки, самочувствието на терористите щеше да се повиши още повече, а можеха да придобият и по-голяма смелост.