— Престъпление: опит за нападение.
— Жертва: Джо Хеди. Дърводелец, член на профсъюза, Бродуей. Бил е електротехник и автомонтьор допреди няколко години в Детройт. Има само леки наранявания.
— Метод на нападението: хакнал е микровълнова фурна с вграден контролер „Дейта Уайз 5000“.
Улики:
— Стърготини от орехово дърво. Нарязани със същото острие като махагона. Вероятно ръчен трион или друг инструмент, не електрически.
— Прозрачно лепило „Бонд-Стронг“. Използва се предимно в изработването на музикални инструменти, но го използват и занаятчии от всички браншове.
— Стъкълца, вероятно от същата партида като преди
— Още силикон.
— Частица от лист. Изпратена за анализ. Чакаме отговор
— Частици от електрическа изолация, срязани с макетен нож.
Допълнителни елементи към профила на заподозрения:
— Вероятно не е професионалист електротехник.
— Занимава се с фино дървообработване или прави музикални инструменти (вероятно първото).
— Носел е яке „Кархарт“ и каска. Вероятно са захвърлени.
— Още едно послание от Народния пазител.
35.
Беше хладна пролетна вечер.
Приятна. Ник Карели и Фреди Каръдърс вървяха по Пето авеню в Бей Ридж. Минаха покрай магазин за принадлежности за йога и „Шотландски поли под наем“, който привлече вниманието на Ник. Той го погледна отново. Да, така се казваше магазинът.
Оттук се виждаше част от короната на Веразано. Страхотен мост. След като го арестуваха, Ник мислеше да се хвърли от него. Но мислите и действията са две много различни неща. Щеше да разстрои твърде много брат си и майка си. Щом безумното импулсивно желание премина, той съжали, че дори си го е помислил.
— Там — посочи Фреди.
Една пряка по-нататък. Кафене „Бей Вю“10. Заведението изглеждаше свястно, въпреки че името му лъжеше. Кафенето гледаше на изток, встрани от залива. И не предлагаше гледка към никаква вода — пристанище, океан, канал или локва.
— Трябвало е да го кръстят кафене „Залив някъде наблизо“.
— Какво? — попита Фреди и после схвана. — Добре го каза. Ха!
Кафенето беше чисто вътре. Ник се огледа наоколо, видя къде стоят сервитьорите, каква е касата, къде се намира кухнята, вратите, през които се влиза в нея, как изглежда дъската с менюто, колко сервитьори и помощници има — и дали говорят английски като пръв, втори или трети език. Или дали изобщо го говорят. Къде държат храната. До задната стена бяха наредени големи консерви доматен сос. Празни ли бяха? Само декоративни?
Ник знаеше, че има да учи много за ресторантьорския бизнес, но изпитваше приятно чувство от тази перспектива. Искрено се надяваше Виторио Джера да се съгласи да приеме предложението му.
Фреди го потупа по рамото и го насочи към сепаре в дъното, където седеше слаб мъж с джинси, черна тениска и кафяво спортно сако на карета и пиеше „Сам Адаме“ направо от бутилката. Не използваше изстудената чаша, която му беше донесла сервитьорката, и по празната халба се бяха образували капчици вода.
— Стан, аз съм Фреди.
— Здрасти.
— Това е Ник.
Стиснаха си ръцете и Ник седна срещу Вон, чиято гъста черна коса се нуждаеше от шампоан и подстригване. От ръкостискането Ник усети, че дясната му длан е мазолеста, и се запита каква ли е професията му. Кокалчетата на пръстите му бяха зачервени. Може би беше боксьор. Имаше яки мускули. Ник ченгето наблюдаваше и забелязваше тези неща. На Ник затворника му се налагаше да го прави. Нямаше намерение да зарязва този инстинкт сега, когато не беше нито едното, нито другото.
Той се премести до Фреди, който обаче каза:
— Трябва да проведа няколко телефонни разговора. Ще се върна след пет-десет минути. Оставям ви да си поговорите, момчета.
— Какво ще ядеш? — попита Ник.
— Все ми е едно. Бургер. Вие си поръчайте. Не ме чакайте. — Фреди извади телефона си и се отправи към предната част на ресторанта, като набираше номер. Усмихна се, когато заговори с човека, на когото се обади. Някои хора го правят, усмихват се или се мръщят, когато говорят по телефона, въпреки че човекът от другата страна на линията не ги вижда.
— Значи ти и Фреди се познавате отдавна? — Вон четеше менюто толкова съсредоточено, че сякаш щяха да го изпитват за него.