— Вградени?
— Интелигентни контролери. Готварски печки, хладилници, бойлери, алармени системи, монитори за наблюдение на дома, медицинско оборудване. Всичките с компютри с безжична връзка или блутут. Той може да хакне пейсмейкър и да го изключи.
— Господи.
— Видя какво се случи с ескалатора.
— Вече се качвам и слизам по стълбите. — Ник, изглежда, не се шегуваше. — Четох във вестника статия за онова, което прави този тип. И как компаниите трябва да настроят сървърите си или нещо подобно. В облака. За да не му позволяват достъп. Не всички го правят. Чете ли статията?
Сакс се засмя.
— Аз съм отговорна.
— Какво?
— Не си играех на журналист. Дадох информация на един репортер. Има актуализация на сигурността, която ще попречи на заподозрения да хаква контролерите. Но изглежда не всички я инсталират.
— Не видях пресконференция на Главното управление на полицията.
— Ами аз не споделих какво съм направила. Ако бях минала по официалния ред, щеше да отнеме много време.
— Някои неща в полицията никога не се променят.
Сакс вдигна наздравица за това.
— Домашен тероризъм? Това ли е идеята му?
— Така изглежда. Нещо като Тед Казински11.
Ник замълча за момент и сетне попита:
— Как е той?
— Кой?
— Приятелят ти. Линкълн Райм.
— Жив и здрав е, доколкото позволява състоянието му. Винаги има рискове. — Тя му разказа за някои от тях, включително потенциално фаталната дисрефлексия — рязко повишаване на кръвното налягане, което може да доведе до удар, мозъчно увреждане и смърт. — Но той се грижи добре за себе си. Прави упражнения…
— Какво? Как?
— Нарича се функционална електрическа стимулация. Електроди в мускулите…
— „Петдесет нюанса сиво“… О, по дяволите, съжалявам. Това беше неуместно.
Амелия се усмихна.
— Линкълн не се интересува много от масовата култура, но ако знаеше за какво се разказва книгата или филмът, щеше да се засмее и да рече: „О, да, по дяволите“. Приема с чувство за хумор състоянието си.
— Трудно ли е за теб?
— За мен? Да. Не съм чела книгата, но гледах филма с една приятелка. Беше отвратителен.
Ник се засмя.
Сакс предпочете да не говорят повече за Райм и за нея. Стана, наля си още вино и отпи. Почувства топлина около лицето си. Погледна мобилния си телефон. Беше двайсет и един часът.
— Откри ли нещо? — попита тя и кимна към материалите по делото му.
— Няколко добри следи. Солидни. Но все още имам много работа. Странно, да докажеш, че си невинен, е също толкова трудно, колкото и да изградиш солидно обвинение срещу извършител. Мислех, че ще е по-лесно.
— Внимаваш, нали?
— Моят приятел, за когото ти казах, върши повечето подготвителна работа. Аз съм непробиваем.
Това се говореше за него, когато Ник работеше в полицията. Сакс помнеше, че той беше не само добро ченге, но и поемаше рискове. Правеше всичко, за да спаси някоя жертва.
Двамата много си приличаха в това отношение.
— Искаш ли… — започна Ник.
— Какво?
— Вечеря? Яла ли си?
Амелия повдигна рамене.
— Може да хапна нещо.
— Има само един проблем. Не съм ходил в „Хол Фудс“12.
— В „Хол Фудс“ ли пазаруваш?
— Само веднъж. Почувствах потребност да похарча осем долара за плодова салата.
Сакс се засмя.
— Имам замразено къри във фризера. От „Д’Агостино“. Не е лошо.
— Да, но се обзалагам, че ще е по-хубаво, ако го стоплим. — Амелия си наля още една чаша вино.
Какъв е този шум?
Шейсет и шест годишният печатар, на когото скоро предстоеше да се пенсионира, беше в коридора на сградата, в която живееше, прозаичен блок на няколко десетилетия, типичен за тази непривлекателна част на Ню Йорк. Залиташе след няколко питиета в „Сади“. Наближаваше полунощ. Мислеше си, че Джоуи от бара е кретен, с всичките му приказки за политика и други щуротии, но поне не те обижда, ако кажеш, че ще гласуваш за този или онзи. Беше забавно да спори с него.
Но спомените му за вечерта и четирите или петте питиета избледняха, когато забави крачка, спря и се заслуша в звуците, разнасящи се от апартамента, покрай който минаваше.
Едуин Бойл се наведе към вратата.
Телевизор.
Трябваше да е телевизор.
Но дори с новите апарати и новите звукови системи, този телевизор звучеше различно от неговия. Звукът не беше същият, а сякаш беше на живо.
Освен това по телевизията и във филмите звуците на двойка, която прави любов, бяха или кратки, или звучни и мелодични (и обикновено имаше музикален съпровод), или продължаваха безкрайно като в порнографски филм.
11
Теодор Джон Казински, също познат като Юнабомбър, е американски математик, анархист, примитивист и социален критик, който извършва поредица от атентати с писма бомби в продължение на 20 години, при които убива трима и ранява 23 души. — Б.пр.