— Не, не. Исках да кажа горе-долу колкото пакет ягоди. Или боровинки, или дресинг за салата, или голяма консерва домати. Толкова голям — засмя се Едуардо. — Точно.
— Имаш ли някаква представа какво имаше вътре?
— Не. Чух нещо метално. Трак-трак.
— Той говори ли по телефона?
— Не, но си мърмореше нещо. Казах ви го по телефона. Не го чух добре. Попитах го: „Какво казахте?“. Помислих, че говори на мен. Но той отвърна: „Нищо“. И после млъкна. Само зяпаше през стъклото. Не поглеждаше към мен. Затова не видях белези. Вие от полицията харесвате белезите. Отличителни неща. Но не видях никакви.
— Имаше ли акцент? — попита Пуласки.
— Да.
— Какъв?
— Американски — отвърна Едуардо. И не го каза иронично.
— И спряхте тук? На това кръстовище?
— Да, да. Мислех, че ще искате да видите точно къде.
— Искаме. В брой ли плати?
— Да, да. Ние приемаме само в брой, разбирате ли?
— Предполагам, че парите, с които ти е платил, вече не са у теб?
— За пръстови отпечатъци?
— Точно така.
— Не. — Шофьорът поклати глава.
— Къде отиде? Разбрах, че си чакал тук и си го видял да влиза в една от онези сгради. — Пуласки гледаше в тефтерчето си.
— Да. Ще ви кажа. — Едуардо посочи. — Вижда се оттук. Онази бежовата.
От мястото, където стояха, те виждаха само част от пететажна сграда. Предната част беше на съседна улица. От едната ѝ страна имаше незастроен парцел, а от другата — полуразрушена постройка.
— Спомням си, защото си помислих, че онзи, при когото отива, не е вкъщи, или че е сбъркал квартала. И тъй като не минаваха други таксита, ще поиска да го закарам обратно в Куинс. Но го видях да влиза през задната врата. И тогава потеглих, разбирате ли?
— Благодарим за помощта.
— Той убиец ли е? — щастливо се ухили Едуардо.
— Издирваме го във връзка с убийство, да. Ако го видиш пак, ако дойде в офиса ви в Куинс, обади се на 911 и им кажи моето име. — Сакс му даде визитна картичка. — Не предприемай нищо сам. Не се опитвай да го спреш.
— Не, ще ви се обадя, полицай детектив.
Шофьорът замина и Пуласки и Сакс тръгнаха към сградата, която той беше посочил. Изминаха половин пряка, когато Амелия внезапно спря.
— Какво има? — прошепна Пуласки.
Сакс присвиваше очи и се взираше.
— Коя е онази улица? Накъде гледа сградата?
— Не знам. — Рон извади смартфона си и отвори на екрана карта. — „Ридж“. — Младият полицай се намръщи. — Звучи ми познато… По дяволите.
Амелия кимна.
— Да. Там е работел Тод Уилямс. — Тя беше научила къде е офисът на жертвата и бе извървяла маршрута от мястото на убийството дотук, търсейки улики. Освен това се беше опитала да разпита други в порутената сграда, но от малцината, които имаха офиси там — само трима-четирима, останалото пространство беше празно — никой не беше видял нищо полезно за разследването.
— Те са се познавали. Заподозреният и Уилямс. Е, това променя всичко.
Изобщо не беше обир или произволно убийство.
— Заподозреният е дошъл тук четири часа преди убийството — размишляваше на глас Сакс. — Останали ли са в сградата? Какво са правили? Или са отишли някъде другаде?
И още въпроси: Често ли е идвал в този район неизвестният заподозрян? Наблизо ли е живял?
Амелия огледа улицата. Обитаемите сгради включваха няколко жилища, складове и търговци на едро. Огледът вероятно нямаше да продължи твърде дълго. Сакс щеше да събере екип от местния участък.
Тя забеляза бездомник, мършав, жилав и блед, който ровеше в контейнер за отпадъци.
Приближи се до него и попита:
— Здравей. Мога ли да ти задам един въпрос?
— Току-що го направи. — Черното му лице се намръщи.
— Моля?
Той отново започна да рови в боклука.
— Току-що зададе въпрос.
Сакс се засмя.
— Наблизо ли живееш?
— Саймън казва7. — Бездомникът намери половин сандвич и го пусна в торбата си. — Е, добре. Правя се на забавен. Живея в приют по-нататък по улицата. Или под моста. Зависи.
Ръцете, вратът и прасците, които мазните му дрехи не закриваха, бяха доста мускулести.
— Виждал ли си един висок и много слаб мъж да влиза в онази сграда преди няколко седмици? Или по някое друго време?
— Не. — Той отиде до друг контейнер.
Сакс и Пуласки го последваха.
— Сигурен ли си? — попита Рон. — Искаш ли да си помислиш пак?
— Вие попитахте дали съм го видял да влиза в сградата. Не. Не попитахте дали съм го виждал. Точка. Видях го. Саймън казва.
— Добре, виждал ли си го?
— Сега вече загряхте. Стоеше точно там. — Бездомникът посочи кръстовището отпред, в посоката, в която отиваха. — Кльощав, но яде като… Хамалите ядат ли? Не, те псуват. Комините пушат. Той ядеше нещо, дъвчеше и преглъщаше. Щях да го цапардосам, за да му гепя нещо. Но се отказах. Мърмореше под носа си. Като лапаш по този начин, изглеждаш лаком. Алчен. Гъл-гъл-гъл. Нямаше да измъкна нищо.
7
Simon Says (англ.) — детска игра, популярна в англоезичните страни, изразяваща се и действия, които единия играч прави, а следващият повтаря по реда, по който първият ги е направил. — Б.пр.