— Ала нощем, ах, нощем! — изкикоти се той. — После нещата се обърнаха! Аз бях ловецът, а той — плячката!
Спомням си как издирваше като бесен последните чесънчета и стръкове самакитка на земята, конвейерите с форма на кръст, които не спираше нито за миг — той, тази безбожна душица! Когато издъхна, наистина съжалявах. Не толкова, защото не успях да го изсмуча както трябва, а защото беше достоен и равен по сила противник. Ех, каква игра играехме само!
Дрезгавият му глас заглъхна.
— Спи на някакви си триста крачки оттук, съсухрен и блед. Онази огромна мраморна гробница до портата е негова… Моля те, откъсни утре няколко рози и ги положи отгоре й.
Съгласих се — защото помежду ни съществува по-близко родство, отколкото между мене и който и да било друг бот — въпреки диктата на сходствата. И трябва да удържа на думата си, преди и този ден да угасне и въпреки че наоколо щъкат издирвачи — такъв е законът на моята природа.
— Мамицата им! (Той ме научи на тези думи.) Мамицата им! — казвам. — Ида! Пазете се, ботчета! Ще навляза сред вас и вие няма да ме познаете. Ще се присъединя и аз към вас и вие ще ме мислите за един от вас. Ще набера червени цветя за мъртвия Кенингтън рамо до рамо с вас. Каква шега! Фриц ще има да се смее!
Изкачвам се по порутените, кухи стъпала. На изток вече се разлива сумрак. На запад слънцето се е полусклопило.
Появявам се.
Розите живеят край зида, оттатък пътя. Сред буйните, вити тръби на лозата, с глави, по-алени от всякаква ръжда, те горят като предупредителни светлини на контролно табло, ала с влажен пламък.
Една, две, три рози за Кенингтън. Четири, пет…
— Какво правиш тук, боте?
— Бера рози.
— А се предполага, че трябва да търсиш въркобота! Да не би нещо да си се повредил?
— Не, добре съм си — казвам и го оставям на място с един удар по рамото. Веригата се затваря и аз изсмуквам вита-кутията му. Вече съм зареден.
— Въркоботът си ти! — немощно простенва той.
И се строполява с трясък.
Шест, седем, осем рози за Кенингтън, за мъртвия Кенингтън, мъртъв като бота в нозете ми — даже още по-мъртъв, защото някога беше живял пълноценен, органичен живот, по-близък до този на Фриц или моя, отколкото до ботския живот.
— Ей, бот, какво става тук?
— Той е спрял, а пък аз бера рози — отвръщам.
Четирима боти и един Надзи.
— Време е да се махате оттук — казвам. — След малко ще се стъмни и въркоботът ще излезе. Тръгвайте си, докато е време, иначе ще ви довърши!
— Ти си го спрял! — казва Надзито. — въркоботът си ти!
Притискам с една ръка снопа цветя към гърдите си и се обръщам с лице към тях. Надзито, едър робот, сглобен по специална поръчка, пристъпва към мене. И други прииждат от всички посоки. Извикал ги е.
— Ти си странно, ужасно създание — разправя онзи — и трябва да бъдеш унищожен в името на обществото!
Сграбчва ме и аз изпускам цветята за Кенингтън.
Не мога да го изсмуча. Намотките ми са заредени кажи-речи догоре, а пък и той е със специална изолация.
Около мене вече са се скупчили десетки боти, изпълнени със страх и омраза. Ще ме изключат и аз ще полегна редом с Кенингтън.
— Ръждясвай в мир! — ще ми кажат… Жалко, че не спазих обещанието, което дадох на Фриц.
— Пуснете го!
НЕ!!!
На входа на мавзолея е застанал Фриц, покрит със саван. Залита и се вкопчва в камъка. Той винаги знае…
— Пуснете го! Аз, човекът, ви заповядвам!
Лицето му е пепеляво, той се задъхва, слънчевата светлина му причинява страхотии.
Древните елвериги прещракват и аз изведнъж съм свободен.
— Да, господарю! — възкликва Надзито. — Не знаехме…
— Хванете този робот!
Той сочи Надзито с треперещ, измършавял пръст.
— Той е въркоботът! — задъхва се той. — Унищожете го! Онзи, който береше цветя, го правеше по моя заповед. Оставете го тук, при мене!
Той се отпуска на колене и последните лъчи на деня пронизват плътта му.
— Вървете! Махайте се, всички! Бързо! Заповядвам — никога вече никой робот да не влиза в това гробище!
Той се строполява и знам, че сега край прага на дома ни се въргалят само кости и парчета изгнил саван.
Фриц им беше изиграл последната си шега — беше се маскирал като човек.
Отнасям розите на Кенингтън, докато ботите се изнизват мълчаливо, завинаги през портата, понесли притихналия робот надзирател. Поставям розите в подножието на паметника — паметника на Кенингтън и Фриц, паметника на последните, странни, истински живи същества.
Оставам само аз — възкръсналият от боклука.