Оплаквача не отговори.
— Била е Ловеца на души! — Тя. Здрава и читава. Как бе успяла?
Почти шепнешком, Оплаквача му напомни:
— Ти ме изпрати там. Ти настояваше, че Сенджак е в Талиос.
Но какво общо имаше това с резултата?
— Не можа ли да проучиш по-добре и да разбереш, че сме измамени?
Презрение, зле прикрито, се мярна по лицето на Оплаквача. Той не възрази. Нямаше смисъл. Дълга сянка никога не грешеше. За всичко, което го смущаваше, бе виновен някой друг.
Дълга сянка избухна в гняв, а после го обзе ледено спокойствие.
— Сгрешил, не сгрешил, виновен, не виновен, факт е, че си създадохме враг. Тя няма да понесе това. Преди тя само се задяваше със сестра си. Сега вече няма да си играе.
Оплаквача се усмихна. Те с Ловеца на души никак не се обичаха.
— Тя върви пеш — изхъхри той.
— Да, така е — изсумтя Дълга сянка. — Тя е на моя територия и върви пеш. — Той закрачи из стаята. — Ще се скрие от моите сенки-шпиони. Но ще поиска да наблюдава останалия свят. Тогава няма да търся нея. Ще диря шпионите й. Гарваните ще ме отведат при нея. И тогава ще поставя и двама ни на изпитание.
Оплаквача долови дръзката нотка в гласа на Дълга сянка. Той имаше намерение да предприеме нещо опасно.
Бедите бяха принудили Оплаквача да зареже дързостта. Предпочиташе спокойствието и сигурността. Затова бе избрал да построи своя собствена империя сред блатата. Те бяха достатъчни, а и никой не искаше да му ги отнема. Но когато пратениците на Дълга сянка пристигнаха, той се поддаде на изкушението. И ето, размина се на косъм от смъртта и остана жив само защото Дълга сянка смяташе, че все още може да бъде полезен. Не искаше да предприема никакви рискове повече. С радост би се върнал сред своите тресавища и мангрови гори. Но докато измайстори някакво летателно средство, се налагаше да се преструва, че се интересува от плановете на Дълга сянка.
— Не предприемай нищо опасно — прошепна той.
— Няма — излъга Дълга сянка. — Веднъж да я издиря, останалото е лесно.
LXXI
Доброволците, желаещи да прекосят езерото заедно със Знахаря, бяха малко на брой. Той прие Лебеда и Синдху, отхвърли Кинжала и Корди.
— Вие двамата имате предостатъчно работа тук.
Трима в една лодка. Гребеше Знахаря — другите не умееха. Синдху седна на носа, Лебеда — на кърмата. Знахаря не искаше плещестия да застава зад гърба му. Може би беше неразумно. Този мъж имаше злокобно излъчване и не се държеше дружелюбно. Протакаше, докато обмисляше някакво решение. И Знахаря не искаше да гледа в погрешната посока, когато това се случи.
По средата на пътя Лебеда попита:
— Това между теб и Господарката сериозно ли е? — Бе избрал наречието на Розоград, езика на своята младост. Знахаря го говореше, макар и от години да не го беше използвал.
— От моя страна — да. За нея не мога да кажа. Защо?
— Не искам да бъркам там, където могат да ми отхапят ръката.
— Аз не хапя. И не й нареждам какво да прави.
— Да. Хубаво беше да си мечтая. Сигурно тя ще забрави за съществуването ми в мига, в който чуе, че си жив.
Знахаря се усмихна доволно.
— Можеш ли да ми кажеш нещо за тоя пън тук? Видът му не ми харесва.
Лебеда говори до края на пътуването им, като измисляше сложни, витиевати фрази, за да избегне думите, които Синдху би разпознал.
— По-зле, отколкото предполагах — заключи Знахаря, щом лодката стигна до градската стена там, където част от нея се бе срутила и оставила пробойна, през която езерото подаваше пръст навътре. Лебеда метна въжето на талианския войник, който изглеждаше като неял от седмица, а после слезе от лодката. Знахаря го последва, а след него и Синдху. Знахаря забеляза, че Лебеда застана така, че да може да наблюдава Синдху. Войникът завърза лодката и им кимна. Те го последваха.
Той ги поведе към върха на западната стена — широка и все още здрава. Знахаря оглеждаше града. Никак не приличаше на селището, което представляваше преди — бе се превърнал в хиляда пияни острови. Един голям остров отбелязваше центъра му — цитаделата, където бяха ликвидирали Сянка на бурята и Променливия. На по-близките острови ги чакаха зяпачи. Той разпозна няколко лица и им махна.
Първоначално разпокъсано, започнало от онези оцелели, които той бе довел в Талиос и не бяха от Нар, ликуването бързо се разпространи. Талианските войски нададоха приветствен вик: „Освободителю!“.