— Да — отговори му той. После сложи отново очилата и добави ядосан не на шега: — Преди три дни счупих старите. Все имаше нещо за вършене и едва тази сутрин успях да ги подменя. Ли, тия дни бяха истински ад.
— Заради очилата ли?
— И заради други неща. След малко ще чуеш.
Обърна се към прозореца и Бейли го последва. С някакво изумление откри, че вали. За миг остана погълнат от гледката на падащата от небето вода, а видът на комисаря излъчваше едва ли не гордост, сякаш лично беше устроил това.
— За трети път този месец наблюдавам дъжд. Внушително е, нали?
Против волята си Бейли трябваше да си признае, че е впечатлен. За своите четиридесет и две години рядко беше виждал не само дъжд, но и други природни явления. Но отвърна:
— Винаги ми се е струвало прахосничество толкова вода да се изсипва върху града. Би трябвало да си стои в резервоарите.
— Ли, ти си модернист — каза инспекторът. — Там ти е грешката. В Средните векове хората са живели на открито. Нямам предвид само фермите, а и градовете. Дори Ню Йорк. Когато е валяло, не са го смятали за прахосничество. Ликували са. Живеели са близко до природата. По-здравословно е, по-добре е. Нещастието на съвременния живот се крие в това, че се е разделил с природата. Вземи прочети някой ден за Въглищния период.
Бейли беше чел. Беше и чувал, че много хора негодували срещу създаването на атомните реактори. Той също негодуваше, когато нещо се объркаше или когато му дойдеше до гуша. Подобно негодувание е съставна част на човешката природа. В миналото, през Въглищния период, хората са негодували срещу създаването на парната машина. В една от пиесите на Шекспир героят негодува срещу изобретяването на барута. След хиляда години, в бъдещето, ще негодуват срещу изобретяването на позитронния мозък.
По дяволите всичко това. Той каза мрачно:
— Виж какво, Джулиъс… — макар че не беше обичайно за него да фамилиарничи с комисаря в работно време, колкото и пъти да чуваше обръщението „Ли“, но в случая имаше нужда от нещо по-специално, — виж какво, говориш ми за всичко, освен за причината, поради която си ме повикал, и започвам да се безпокоя. За какво съм ти?
— Ще стигна и дотам, Ли — каза комисарят. — Остави ме да го направя както съм намислил. Случи се… беда.
— Разбира се. Случва ли се нещо друго на тази планета? Нова грижа с роботите ли?
— В известен смисъл да, Ли. Стоя тук и се чудя колко още беди би могъл да понесе старият свят. Когато сложих този прозорец, не беше за да пускам сегиз-тогиз вътре небето. Пускам през него да влезе Града. Гледам го и се чудя какво ли ще стане с него през следващите сто години.
Бейли усети, че тази сантименталност го отблъсква, но неудържимо се взираше навън като омагьосан. Макар и замъглен от дъжда, Града представляваше страхотна гледка. Полицейският отдел се намираше в най-горната част на Градския съвет, който достигаше голяма височина. Виждаха се покривите на съседните небостъргачи, които изглеждаха ниски от прозореца на комисаря. Приличаха на безброй пръсти, протегнати нагоре. Стените им бяха празни и безлични. Такъв вид имаха външните обвивки на човешките кошери.
— Отчасти — каза комисарят — съжалявам, че вали. Щяхме да видим Вселенското селище.
Бейли погледна на запад, но комисарят имаше право. Хоризонтът бе скрит. Нюйоркските небостъргачи избледняваха и се губеха в далечна бяла пустота.
— Зная как изглежда Вселенското селище — отвърна Бейли.
— Харесва ми изгледът оттук — продължи комисарят. — Едва се вижда между двата сектора на Брансуик. Ниски куполи на широка площ. Това е разликата между нас и вселенците: ние се стремим към височина и се скупчваме, а при тях всяко семейство има собствен кълбест покрив. Едно семейство — една къща. И земя между отделните куполи. Случвало ли ти се е да разговаряш с вселенци, Ли?
— Няколко пъти. Преди месец разговарях с един точно оттук, по твоя вътрешен телефон — отвърна спокойно Бейли.
— Да, спомням си. Е, просто ме обзе философско настроение. Ние и те… Различни начини на живот…
Бейли усети как стомахът му започна да се свива. Мислеше си, че колкото по-отдалече започваше комисарят, толкова по-страшно можеше да излезе заключението. Затова рече:
— Така е. Но какво чудно има в това? Не може осем милиарда души да се разпръснат по Земята в кълбовидни къщички. Те имат пространство на другите планети, затова нека живеят както са свикнали.
Комисарят отиде до стола си и седна. Погледна Бейли с немигащите си очи, леко смалени от вдлъбнатите лещи на очилата, и каза:
— Не всички приемат така великодушно различните култури. И сред нас, и сред вселенците.